Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Фатме, какво правеха зад завесата?

- Провериха я дали е чиста.

- Дали е девствена?! Сериозно ли говориш?! Че не е ли обидно, в кой век живеем!

- Обидно ли?! Тука всяко момиче мечтае за този ден. Като ги питаш малките какви искат да станат, всичките ще ти рекат, че искат да са гелини. Щото всяка може да е булка. Ама само чистите се белосват и стават гелини. А туй е най-голямата чест!

- А кои бяха двете жени, дето влязоха отзад с нея.

- Майка ѝ и свекърва ѝ.

- Ами ако се беше оказало, че не е девствена?

- Нищо. Пак щеше да има сватба. Ама нямаше да е гелина. Майка ѝ и баща ѝ щяха да умрат от срам.

Когато гелината се показа на портата, писнаха зурни и тъпанът заби подивял. Народът се изпотрепваше да я види и да я снима. А де­чурлигата крещяха като обезумели. До нея седеше младоженецът, цял зачервен, а тя беше свела поглед в огледалото. После тръгнаха към мегдана. Той си подхвана булката и я поведе, а тя до него ситнеше бавно и неуверено, като сляпа. Зад нея, плътно в нейните стъпки, прис­тъпяше сестра ѝ. Казаха, че така я варди, да не вземе някой пръст от стъпките ѝ и да ѝ направи магия. Цялата навалица се изсипа на мегда­на и се почнаха хората. Цял ден Райна не можа да отлепи очи. Сърцето ѝ блъскаше с всеки удар на тъпана и кръвта ѝ кипеше. Вместо гайди, пищяха зурни и кларнети.,,...Е, тогаз вие, дето сте големите българи, що не се вдигнете, да си върнете пак старата вяра, пък на нас ни се сърдите?...“ - свистеше гласът на Сафе в главата ѝ. Играеха помаци­те тежкото си, право, българско хоро... А очите на Райна се впиваха в шалварите на жените...

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ И ПРОШКА

Думите на Магда Богданова

- Защо се казва „мъчно“ наричане, защото е тъжно ли?

- Не, щото е трудно. Наричането за прошка е най-трудното и най-рядко става.

- Аз съм чувала и за много други обичаи на Сирни заговезни.

- Туй е един от празниците, дето се тачи най-много. На него душа­та се чисти от греховете си преди Благовец - Майчиния ден. И народът има много начини да го стори туй чистене и да го отпразнува после.

- А каква е тази дума „заговезни“?

- В стария език „говеене“ значи мълчание, оттам и „заговезни“ - обредното замълчаване. Много обреди са съчетани и с мълчание, щото точно мълчанието смирява и чисти душата. Другото име - Неделя Сиропуста, идва от пост, ама такъв, дето освен че месо не можеш да ядеш, не можеш и сирене и нищо животинско. Затуй е неделя празна, пуста и от сирене. За да е чистенето пълно - и на душата, и на тялото ѝ! На Сирница всеки трябва да замълчи, да чуе първо душата си готова ли е и после да рече: „Простено ти е!“. Или да поиска прошка.

- Това с прощаването е малко остаряло, не мислиш ли?

- Глупости хич не ми се слушат! Как ще остарее прощаването, бре, акъл имаш ли? Че хората, ако спрат да си прощават, какво ще е - злост, гняв и война! Прошката е голям дар за човека. Ама по някой път е тол­коз тежък, че човекът няма плещи да го понесе. Не е за всеки прошката, само за ония, дето душата им е силна и има светлинка в нея.

- Сега говориш като свещеник.

- Требе да отидеш ти при някой поп, пък да видиш той що ще ти рече за прошката. Пък сега запомни мойте думи, да видиш дали са като неговите. Претегли после и двете приказки и си избери твойта, бива ли?

- Бива.

- И да дойдеш да ми кажеш после.

- Ще дойда.

- Сега да ти река за прощаването. Тука, у нас, по българските земи, прощаването е с три неща свързано. Първото е опрощаване на нещо, дето си взел назаем, прекратяване на дълг. Второто е за раздяла, кога­то някой се прощава с майка си или с либето си. А третото е извине­ние. Да излезеш из вината, дето имаш към някой, да му поискаш прошка. И трите са все приключване преди започване на нещо ново.

- А вярно ли е, че само младите искат прошка от старите?

- Ти как мислиш?

- Чувала съм, че така се прави. На Сирни заговезни се целува ръка на по-възрастните и се иска прошка.

- Тебе майка ти обиждала ли те е?

- Не ми се говори за това...

- Питам те! От майка си имала ли си рана?

- Няколко...

- Тежко било ли ти е?

- Много.

- А не си ли искала веднъж и тя на теб да поиска прошка, а? Райно, що мълчиш, бре? А туй то! Ей ги, сълзите дойдоха. Да ти река ли що ре­веш? От тая нужда. Веднъж и майка ти да ти се извини.

- Никога няма да стане...

- Ти знаеш ли колко е дълго туй „никога“? Не знаеш. Понякога тъй става, че му окъсява и отеснява пътят. И тогаз „никога“ се превръща в днескашна нужда. Само дето може да си е загубило думите във време­то, ама все намира някоя думица. Вярно е, че е редно първо от стария да се поиска прошка. Старият е по-важен в рода, по-начело е. Ама по­сле иде и негов ред. И ако наистина е помъдрял с годините и нещичко е понаучил, и той ще поиска прошка. И от деца, пък и от внуци. Щото раните не се мерят по възраст, а по тежест.