Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Бабо Сафе, какво е помак?

- Човек. Такъв като тебе - през очите ѝ премина сянка.

- Да, ама мен не ме наричат помак, а теб те наричат.

- Господ ще го накаже този, дето ни е дал това име, че да се отли­чаваме!

- Но вие се отличавате! И по дрехите, и по говора, и по вярата.

- И по-лоши ли сме? Все идват, снимат, гледат и после говорят кол­ко сме лоши. С какво сме криви, ти ми кажи!

- Знаеш с какво, с вярата. Вие изповядвате исляма, а се наричате българи. Българите са християни - Райна не можа да повярва, че го каза...

- И какво, като сме мюсюлмани? Какво имаш ти против исляма? - наежи се Сафе и бързо спихна. - Помаците са такива... помъчени хора... объркани... и аз не знам вече...

- Ти защо изповядваш исляма, това е вяра, която насила ни е била наложена, не си ли мислила да си върнеш вярата на рода отпреди... от­преди да я вземат турците?

Баба Сафе замълча, а Райна се почувства зле. Искаше да знае, а зна­еше, че не всеки въпрос може да бъде зададен. И че може би никога не е бил задаван.

- Коя вяра да си върна? - продума старата. - И майка ми, и баща ми са мюсюлмани. Помня баба си. Тя първа ми е чела Корана. С трите ми сестри сядахме вечер и тя четеше. Вкъщи винаги сме знаели, че Аллах ни помага. Това ми е на мен вярата. Турците не ме интересуват. Аз тях не ги помня.

- Да, обаче вчера в предното село ми казаха...

- Знам какво са ти казали. Че сме се продали, нали тъй ти казаха? Че сме вероотстъпници и предатели. Знам и кой ти го е казал. Онези така говорят, затова не ни обичат нас.

- Ами ако е така? Онзи дядо вика, че където българинът не е минал през огън и меч, той не си милее за вярата. Разправят, че помаците са си платили да не ги тормозят, че сте се откупили и доброволно сте сложили чалми и шалвари. Това не е ли предателство? Ти за Батак чува­ла ли си?

- Знам аз за Батак. Идваха тука едни да ни разказват. И други рабо­ти ни разказваха. Да ни просвещават! Цели родове затривали турците, цели села... и българите пак не се давали. Това искаш да чуеш, нали? Ху­баво. Я сега аз да те питам. Ако сега ти се изправи турчин и тури син ти на дръвника, и майка ти, и баща ти, ти какво ще направиш? Я да видя колко си курназ, а?

Райна спря да я слуша. Сърцето ѝ биеше в ушите. Не можеше да отговори. Не знаеше... А Сафе беше набрала.

- Жив човек няма, дето да може да отговори! Кой знае какво и как е било. Едно ще ти река. Ако моите не бяха турили чалмите, нямаше да ни има, ни баба ми, ни майка ми, ни мен, ни децата. В туй село сме 3000 човека, а християнските села загиват. Питай ги колко са долу. Питай ги кога им затвориха училището. Щото няма кой да ходи. Няма деца!

Райна стана, дори не я погледна. Тръгна нагоре по улицата. А на­среща ѝ вървят едни хора, като от филм. Тук-таме някой води мага­ре със самар. Или жена носи цедило на гърба си, с бебе. Къде живееха тия хора, в кой век живееха... Зави зад ъгъла и пред очите ѝ изскочи училището. Звънецът биеше и децата почнаха да излизат. С кожени и пухени якета, с телефони в ръцете и раници на гърба. И с шалвари и забрадки. На момичетата престилките искряха на слънцето. Говоре­ха само на български. Имената им бяха само турски. Не беше виждала толкова голямо училище по селата. А се беше нагледала на ослепели и опустели училища. В главата си чуваше гласа на баба Сафе: „Ако турят син ти на дръвника...“

Чуваше и друг глас, на стареца в долното село. И очите му вижда­ше - сухи и тъмни: „Ако наште българи си бяха спасили кожата като онез, сега нямаше да я има България. Жените ни щяха да са ошалварени, всичките...“

Стоеше си Райна пред двора на училището и не можеше да мръд­не. А дечурлигата я зяпаха отдалеч. От четири-пет дни обикаляше ра­йона и все чуваше едно и също: „Живеем си чудесно с помаците. Те са си добри хора. Имаме много приятели там...“

Нима?!

Или тука има закони, които са ненаписани? И разговори, които са забранени? Изведнъж се обърна към една групичка, дето минаваше.

- Ей, долу до града слизате ли? - подхвана ги.

- Слизаме! - зарадва се момичето, че са го заговорили. Другите се скупчиха наоколо. Бяха 14 - 15-годишни. - Всяка неделя слизаме. Понякога и в петък, и в събота. Имаме маршрутка оттука.

- И с тия дрехи ли слизате в града?

- А, не, преобличаме се в машрутката - изкикотиха се. - Имаме си други дрехи за там.

- А защо не се преобличате още от къщи?

Момичетата се спогледаха. Не бяха обмисляли такава възможност.

- Ами понеже... по нашите улици си ходим така, тука всички сме така... - Райна присви очи.

- Аз на ваше място ще си се преобличам от къщи и хич няма да ми пука кой как си ходи и какво ще ми каже - рече, запали една цигара и им обърна гръб. Децата останаха, зяпнали в гърба ѝ.