Розмари Мео - Стопанката на Господ

„...Бабинден е най-големият празник на вещите хора - знахари, баячи, билкари, акушерки, тези, които владеят знанието да се гри­жат и за телата, и за душите, и за рожбите на хората. Вещите хора имат и други дни през годината, когато празнуват - на Еньов­ден, на слънцеседенето, през юни и на Свети Врач, на първи юли. В България те имат най-много празници, защото от време оно най са на почит. Думичката „ба“ на стария ни български език означава душа, а „ба ба“ - стара душа, душата най-близо до слънцето, тази, която е изминала пътя си и вече е тръгнала да се връща при Бога. След време „баба“ започнали да наричат най-вещата жена в селото - вещицата. Онази, която имала цяр за всичко, знаела думите и БА­ела - лекувала с думи душата. Само тя и БАбувала - израждала но­вите души на тоя свят. Сега, в нашата България, тука, бабата е най-старата жена в рода. Има едни български думи, които са се ро­дили все от старото „ба“, от душата: съдба, рожба, дарба, сватба, тегоба, веселба, молба, делба, кражба, борба, творба, поличба, служ­ба, потреба... Та на Бабинден се почита дарбата - дарът от Бога за душата. И надарените с нея...“

Бабите слушаха младата и току цъкаха с език. Виж как дойде туй младото, и то да ни рече едни стари работи... Тъкмо пиха по една ра­кия, и дядото сложи масата, портата се отвори с трясък и вътре вле­тя една жена, а подире ѝ скреж и студ.

- Какво сте се заврели тука на топло, аз и Кунка сме виснали навън от половин час като прани гащи, а те си сръбват и си траят. Айде, бе, кое време е! Празникът вас ли ще чака, да се назлъндисвате!

- Чакай ма, Ружо! Навън камък се пука. Решихме да не излизаме тоя път. Ще си го направим тука Бабиният ден, то и без туй вече никой не идва да гледа. Ела да ти сипя една ракия, че си замръзнала, пък някой ще викне Куна - заприказва Менда и дръпна едно столче.

- А туй девойче чие е? - скръсти Ружа ръце на вратата.

- Ничие. Дошло тука от София, щото гледало оня филм, дето пяхме „Пустата младост“. Днеска е рожденичка. Дошла ни е за Бабинден.

- Ставай тогава! Всички да стават! Не ви е срам! Докато има жив човек в туй село на Бабинден и дорде съм аз жива, ще го има и празника!

- Ама, Ружо...

- Ставайте, рекох! Аз отивам на мегдана и ви чакам с Куна. И всяка да си облече носията за празника, че я връщам! - и излезе Ружа като хала, пустосвайки бабите. Станаха те една подир друга и се изнизаха. Райна отиде на мегдана. Магазинът беше отворил и пред него се бяха събрали мъже. Най-отпред седеше Ружа и ръкомахаше нещо.

Когато първите три баби се зададоха по баира и запяха още от­там, Райна се разплака. Идваха една по една, всяка с носията си, с на­низа си на врата и с песента си. Нямаше музика. Пееха бабите и прис­тъпяха по мегдана, а Ружа седеше в средата на хорото, тропаше с една тояга и даваше тон. Цял следобед не спряха. И все идваха нови и нови... И някак всичко си беше за нея, за Райна.

Вечерта звънна на Магда и ѝ каза, че е била в онова село, от фил­ма, и че бабите още пеят „Пуста младост“, когато трябва, и играят старите хора. Смехът на Магда беше голям дар... И за друго се радва­ше старата, че нейната Райна е родена баш на Бабинден!

ПОМАЦИ

Думите на баба Сафе Петканова

Реши да остави колата в началото на селото и да тръгне пеша, да разгледа. Беше свикнала на тишината по селските пътища. Тук кипеше живот. Жените бяха забрадени, обути с шалвари и с шаре­ни престилки отгоре. Грееше щедро слънцето посред януари и играе­ше по пайетите и мънистата на престилките. Толкова пъстри и нагиздени ѝ се сториха жените, че сякаш имаше карнавал. Такова чудо Райна не беше виждала. Реши, че е някакъв техен си празник. Тръгна да търси кафене и да поразпита. Видя едно място с маси отпред, табела нямаше и хлътна вътре. Мъжът я погледна изпод вежди и ѝ продаде лимонада. Късо ѝ рече, че празник нямат. По масите имаше само мъже. Не седна, продължи нагоре по улицата. За минути сякаш се беше разнесло, че има чужд човек в селото. Хората започнаха да си намират работа пред портите. Пет-шест дечурлига направиха опашка и се завтекоха подире ѝ, отдалеч. Вдигнеше ли Райна поглед към някой прозорец, я пердето ще трепне, я сянка ще се стопи на­вътре. Тръпки я побиха. Над къщите блестеше минарето на джамия­та. А къщите големи, но повечето неизмазани. Улиците - разбити и в кал. Пред една къща се припичаше възрастна жена, а шалварите ѝ се ветрееха на януарския вятър. Райна си отдъхна. Поздрави я и ста­рата я покани да седне. Винаги ставаше тъй. Току се яви някоя баба, на някоя пейка, напечена от слънцето, и приказката се затърколила. Разговориха се кое как и що е. Оплака се бабата, че нямало работа и мъжете все по гурбет ходели, разказа за тютюна, за жената на хо­джата, дето отворила магазин, за внуците, а Райна усети познатото боцкане под лъжичката. И се почна...