Розмари Мео - Стопанката на Господ

Р.: Ще ми разкажеш ли какво се прави?

Г.: По мое време ние първо си правехме кол. Без кол не те взимат в дружината. Баща ми рече, че трябва сам да си отсека дървото, и то само с един удар на брадвата. И да е дряновица. Тръгнахме сутрин­та с две момчета от махалата и в гората се разделихме. Че всеки трябва да е сам в тая работа. Беше паднал един сняг, едва изгазихме. Добре, че си бях набелязал отпреди мястото. След един час я бях от­сякъл мойта дряновица и ме беше много яд, че никой не ме видя. Щото успях наистина отведнъж, с един удар я повалих. След туй я измерих по мене, че да е моя бой, и си я обелих и одялках по мярка. И подострих края. После отидох на реката да я умия и да ѝ дам живот. Три пъти я потопих и три пъти я дигнах високо. Да е над мене. Тъй трябваше да ѝ дам знак, че ми е отгоре дадена. Водачът на дружината после много ме похвали, че била най-яка и най-гладка мойта дряновица.

Д.: И аз като му видях кола, първо ми взе акъла, после взе и мене. От тоз кол тръгна всичко...

Г: Стига, ма, имай малко срам пред момичето!

Д.: Какво? Че нали баш за туй иде реч, за кола. Тя, Райна, да не е де­вица, като я гледам, видяла е тя що е мъжки кол...

Г.: Ей, одъртя, ама тая уста няма умора, ей! Тоз кол, Райно, дето кака ти Димитрина все за него говори, е на мъжа достойнството.

Р: Искаш да кажеш, че тоягата, колът, де, е на коледаря...

Г: Баш туй искам да кажа!

Д: Разгеле!

Г.: Та като е готов тоя кол, вече го приемат момчето в дружина­та, сиреч готово е. Туй се случва след Еднажден, на деня преди Коледа. Ние вечерта спахме в плевнята на Манол - той ни беше водач. Серт човек беше бай Манол, влиза при нас в плевнята, а ние сме се заврели в сеното, че умираме от студ, и ни вика: „Що гледате като мишки в трици, бре, я се стегнете! Тая нощ оттука нямате мърдане! И никой да не е гъкнал! А̀ съм чул една дума от някой, а съм го натирил, утре цяло село да му гледа сеира!“ . И излезе. Пък ние на ума си викаме: „Тоя пък откъде ли ще разбере, ако си речеме по нещо...“, ама мълчим, нали коледари ще ставаме. На мен по едно време ми се приходи по вънка и реших да изляза на двора. Натискам на плевнята вратнята, нещо за­пира отвън. Бре, натискам пак, отварям една цепка и успявам да се мушна. Гледам, бай ти Манол постлал една черга, завил се с ямурлука и се тръшнал пред вратата да ни варди. Добре, че не се изтървахме да се разговорим нещо.

Р.: Трябваше цяла нощ да мълчите ли?

П: Тъй си му е редът.

Р: Защо?

Г.: Щото само в туй мълчане момчето може да умре и да премине в отвъдното за една нощ, тъй ни учеше Манол. И преди първи петли да си дойде на тоя свят вече мъж! Тогаз момчето минава междата. И да ти кажа, вярно е. Не можахме да мигнем от студ и чудене какво ще става, ама на сутринта си бяхме кукуряк. Една сила ни беше дошла, ся­каш зората ни я изсипа с кофа на главите. И тогаз почнахме коледуването. Събра се цялата дружина и тръгнахме по къщите. Беше вълне­ние голямо. На трима ни беше за пръв път. Внимавахме да не сбъркаме песните, думите, а бай Манол не ни изпускаше от поглед. На всяка манда бодяхме с кола земята.

Р: Манда какво е?

Г: Мандата е наричане, благославяне. Тия думи, дето са най-кратки и се редят по много пъти.

Р: Като мантрите? Има едни свещени мантри, които се повта­рят...

Г.: Не ги знам аз мантрите. Нашто си е манда. И накрая, като я рече Манол мандата, всички викваме: „Да бъде!“ И тогаз бодваме земя­та с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да почне на хора­та да им ражда земята. И челяд да им се роди. Най обичахме краваите, дето ни ги нижеха по коловете...

Д.: А краваят пак е за туй. За оплождането. Кравай се сещаш що е, нали? Питка, ама с дупка в средата. Туй пък е на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е тя цялата магия. И тогаз хваща.

Г: Помниш ли, Димитрино, като дойдохме оная сутрин у вас? На мен ушите ми бучаха от вълнение. Вече бяхме минали поне пет къщи, ама твоя кравай чаках аз. На моя кол вече бяха нанизани и други, и пу­канки, и сушенки, че от всяка къща си тръгвахме с дарове. Влизаме у Димитринини и аз дума не мога да обеля, седя побит в земята и бай Манол ме гледа като ястреб. Другите пяха, благословиха, аз като пу­кал. Дойде ред и на даровете. Всичките жени от къщата започнаха да ни кичат коловете. И тогаз напред излиза кака ти Димитрина, с изпи­сани вежди, и се изтипосва баш пред мене. А на мен ни дъх, ни глас ми е останал. И ей тъй пред всички, пред цялата дружина и пред цялата къща, се пресегна и започна да сваля всичките дарове от моя кол. На­родът онемя. Аз не знам накъде да гледам. А Димитрина не трепва. Свали всичко и го нареди на една кърпа. След туй извади един голям кравай и го наниза на кола. Погледна ме в очите, обърна се и си вле­зе вкъщи. Майка ѝ, поруменяла, хукна след нея. После всичко ми беше в мъгла.