Розмари Мео - Стопанката на Господ

Тъй отредил Господ, па вдигнал една дамаджана и рекъл: „Наздраве и наслука!“ - на работниците. А дяволът съвсем се умърлушил. Пак за него не останала работа.

СВЕЩ ЗА ДЯВОЛА

Думите на баба Мария Стоянова

Чакай аз да ти река за приятелите! Даже мога да ти река как да ги различиш - добрия от лошия. Казват, че приятел в нужда се познава. Вярно е. Помисли, ако закъсаш, има ли на кого да се обадиш да дотърчи да те спасява. Ама ей тъй, да можеш го вдигна с твойта беда по всяко време. Има и друга приказка: „Дръж се здраво за приятел, дето ти се кара!“. Това иде да рече, че приятелят не е само тоя, дето да му ревеш на рамото. Ами и такъв, който да ти рече и кога бъркаш, кога си кри­внал от пътя, пък да те пораздруса малко, да те намести.

Обаче има и трето, дето иде най-важно - приятел в радост се познава! Българската душица е малко така устроена, че като ти е на теб крив животът, трудно се радваш за другия, даже по-скоро болно ти става той като е добре. Същинският ти приятел е този, дето като те споходи радост, и той се радва с тебе наравно! Туй е оня, бе­дният ти приятел, дето едва свързва двата края, ама ако на теб ти дойде сполука, ще ти стисне ръката! Туй е оная приятелка, дето сър­цето ѝ е опустяло от самотия, ама ако ти срещнеш твоя човек, тя ще се радва за тебе и твойта обич! Или пък оня приятел, дето един ден ще издума, че майка му стара, ти си по-голям майстор от него. И ще е горд, че се знаете.

Я помисли, не е ли понякога по-лесно да избършеш нечии сълзи от мъка, отколкото да се зарадваш на чуждата радост? Особено ако ти я нямаш отдавна.

Знаеш ли, Райно, някога българинът е палил свещичка за дявола. Ко­гато усети как го бодва завистта, най-вече към близък. Тогаз отивал тоя човек на гола поляна и палел свещ. Признавал си, че чул гласа на дявола в себе си и му викал на рогатия, че го знае къде е и ще му вземе силата. И е забождал свещта в пръстта, че да му помогне земята и да изпие дяволската завист.

Да ти кажа, много нещо можеш да разбереш за себе си, ако си ви­диш приятелите. Ако се огледаш в тия около тебе, харесва ли ти, или не, ще видиш точно колко чиниш и какъв живот ти е по мярка!...

ИГНАЖДЕН

Думите на баба Султана Перчемлиева

- На 22 декември заранта Райко грее най-кратко. Викат му зимно слънцеседене. А на нашия народ, понеже Райко му е богът, тогаз - на тоз важен ден, е празнувал Нова година.

Тогаз денят е най-къс, а нощта най-дълго се точи.

Тогаз, викат, се раждало Новото слънце и с него зачева и Началото. Затуй и денят на Новото слънце е носил таквиз лични и големи имена - Еднаж ден - единствен ден, Иди наш ден, Иди наш Бог, Полаз, Полазовден, че тогаз Райко пролазва...

- А защо сега се казва Игнажден?

- Защото църквата си има неин си светия - Свети Игнатий Богоносец. И го туря тоя светия връз народната Нова година. И Игнат и Еднаж като си подали ръце, ей ти го - дошъл и Игнажден.

- Вече българите не празнуват Нова година тогава...

- Щото са късопаметни. Пък и църквата си знае работата. Полеки­чка е протрила едни стари нишки, дорде ги е прокъсала съвсем, ама пак е останало доста...

- Кое е останало?

- Обичаят. Полазникът. Първият човек, който ти прекрачва прага на тоз ден, е много важен. Щото, като отпочва годината, тоз човек влиза в дома ти със силата и моженето си. Каквато му е силата, такава ще ти е на тебе годината. И на целия ти дом - и на челядта ти.

Затуй е много важно какъв е - здрав да е, силен, многочеляден, ха­рен човек, имотен, с добри очи, куражлия да е, със здрав корен, думата му да се чува, добросторник, сладкодумник, книжник...

За Нова година Полазникът носи в дома това, което е. И е почи­тан като най-скъп гост!

- Ами ако влезе някой, който не е такъв... ако я няма тази сила?

- Ако не е много читав ли?

- Да. Тогава какво, цялата година ще е лоша, така ли?

- Точно тъй. И за да не стане някой сакатлък, навремето са си изби­рали хората Полазника.

- Как така? Избират кой да им влезе пръв в къщата ли?

- Събират се жените от родата и решават кой в селото им е най-харен. И канят него.

- Че то колко такива да има в едно село?

- Малцина. И всеки тях иска. Затуй в месеца преди Еньовден - лятното слънцеседене, започват да им принасят, да ги ухажват сиреч. Да­рове им носят, сладичко им правят, придумват ги...

- Сега разбирам как се е появил рушветът. Добър живот са си жи­вели! И после, на Игнажден, и тогава царски са ги посрещали.

- Не е баш тъй. Първо, туй хич не се е проточвало. До две седмици тоз човек е трябвало да реши коя къща ще огрее. Щото на празника е можел да влезе само в една къща. И ако наистина е бил харен човек, не даровете са го придърпвали, а хорската нужда. Навремето такъв, дето всички го искат да им бъде Полазник, са го правили кмет, голяма чест е било и за него, и за семейството му! Голям късмет е било и в къщата да влезе непразна жена. Туй значи нов живот, ново имане. Дори само да видиш непразна жена в тоя ден, пак е радост голяма.