Розмари Мео - Стопанката на Господ

Късна есен беше, подухваше мразовит ветрец, но слънцето реши да стопли хората и да им огрее празника. Към обяд се събраха около масите и почна почерпката. По едно време се изправи Рада. Народът се умълча.

- Ха, добре дошли! - рече бодро бабата. - Като гледам, няма мно­го млади хора, все старци останахме. Почнахме да пооредяваме, ама още ни бива - хората замърмориха одобрително. - Искам да напомня, че днес, на Рангел, си е Задушница, ама най-вече мъжка. Дошли сте всеки да си поздрави покойниците, ама аз викам да го направим, както едно време. Скоро си отиде и моят Вангел. Той на тая задушница винаги се сещаше за ония... от махалата - гласът ѝ трепна за миг - войничетата... Та, викам, да си ги почетем, както едно време, че да не ги забра­вим... - Рада седна и Сабрие ѝ прибута една чаша. Хората помълчаха малко. После вдигна глас един старец в края на масата.

- Аз съм от Данювата махала. От наште хора единайсет са падна­ли за Родината. А сега да видим можем ли ги изброи поименно - старе­цът се надигна и си свали кепето. Вятърът отметна белите му коси.

- Кирил Атанасов, да е светлина по пътя му! Георги Драгнев, светлина по пътя му! Колю Башака, Ненчо Хаджипетрович, Сотир Михов... Анто Дудев... Варко Димов...

- Михо Попов! - провикна се една жена. - И Цецо, Цветан на Казаковите...

- И Малкият Кирчо Стоянов, да е светлина по пътя му... - хората с гордост редяха имената на героите си, а на Райна ѝ се искаше дядо ѝ Вангел да види блесналите им очи.

- Аз съм от Кривата махала - рече друг старец и стана, - от наши­те сме дали седемнайсет момчета на бойното поле... - Дядото ливна вино на пръстта и занарежда. Другите му помагаха...

- Аз пък съм от Стара махала - надигна се една баба. - От махала­та са девет-десет мъже и две жени - Анка и Златица, били са сестри на фронта. Искам да кажа и друго. От нашия род сме дали трима мъже. Мойта щерка роди три момчета и те са все на онез кръстени - Георги, Никола и Стефан. Много са ми харни внуците - гордо довърши бабата и седна.

И всеки имаше поне по едно име да добави на някой герой, умрял в битка за родината или от раните си. И се наредиха едни момци, сякаш бяха живи. И хората не скърбяха за тях, а бяха горди, че са техни пото­мци. И помнеха... най-вече помнеха.

Накрая се надигна Сабрие. Хората се умълчаха. Старата огледа съ­бралия се народ и рече.

- Аз пък ще поменувам едни, дето са погребани оттатък оградата. То и между тях има такива, дето не се знае къде са им гробовете...

- Стига, не им е тука мястото на помаците, християнска задушни­ца е... - изви глас една жена.

- Мълчи, Стефано, не си слагай грях на душата - рязко се дигна Ма­гда Богданова. - Задушница е, щото е за душите. За всички души. Не ги делим ние на християнски и мюсюлмански. Все души са. Или не е тъй? - Очите на Сабрие и Магда припламваха над масите. Някои сведоха глави.

- Казвах, че ще поменувам и синовете на ония от западните маха­ли, пък вий си ги наричайте както щете - продължи Сабрие. - И те са ходили на фронта, и те за България. Имената им са: Салих Мехмедов, Али Карагьозов, Алтън Алиев, Мустафа Измиров, Ариф-Асан Фаиков, Абдул Проданов, Ахмед, Фатик и Шанол Златеви. Последните трима са синовете на една майка - Фатима Златева. Душите на тез българи са при Аллах и аз викам да им е светло при него! - Сабрие седна, а Рада чевръсто започна да раздава сладките.

Като поутихна малко празникът, Рада дръпна Райна и ѝ тикна в ръ­цете някаква кутийка и два листа хартия, ситно изписани:

- Дядо ти Вангел заръча да ти я дам тая пущина, барабар с листи­те. Рече, че ти знаеш какво да ги правиш.

Вечерта Райна седна в двора, наметна едно старо одеяло и запали от тютюна на Вангел. Тая вечер най-после ѝ се отвори едно гърло и успя да се наплаче. Като мръкна съвсем и замръзна, се прибра вътре и си отвори тетрадката.

ВТОРА ЧАСТ ТРЕБНИК НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ВЯРА

В ГРАДА

Нишка след нишка преплитаха нищенарките пътя на Райна. От време на време средната се заслушваше да чуе на момичето Волята. Какво ще избере, накъде ще поеме, ще се откаже ли... ще продължи ли? Пък ще дойде ли и Неволята... или ще отмине.

А Райна най-после се прибра в града. Всички я чакаха. Искаха да раз­казва, питаха... Тя нямаше какво да им каже. Гърлото ѝ се беше свило, на очите ѝ лютеше. Седеше свита на кравай в стаята си и все ѝ се стру­ваше, че наоколо е много задушно. Така минаха две седмици. Една сутрин стана, изми си очите, влезе в кухнята и изяде три парчета баница с айрян. Майка ѝ не можеше да ѝ се нарадва.