Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Мислех, че съвсем си подивяла бе, майко, уплаших се, че са те раз­болели нещо. Микеле звъня всеки ден. Чака те да се прибереш. Как из­държа тоя човек, не знам. Много те обича, да знаеш! - бъбреше майка ѝ, докато правеше кафето. - Брат ти успя да ти купи билет. Трябва и багаж да приготвяш, че и баба си трябва да видиш. Приготвила съм едни нещица за Микеле, да му ги занесеш, ще се зарадва. Трябва малко и на фризьор да отидеш, ръцете си да оправиш, ноктите ти на нищо не приличат, ако искаш, веднага ще звънна да ти запиша час при Стефчето, може и за...

- Никъде няма да ходя - спокойно рече Райна.

- Е, хубава работа, така ли ще заминеш, с тая коса...

- Оставам в България.

- Как?! Колко още?

- Завинаги!

- Райно...

- Нищо не искам да чувам. Казах, оставам!

Тишината се сгъсти и струпа камъни между двете жени.

- Недей бе, майко... не си съсипвай живота... виж какъв късмет из­вади ти с тоя човек... чужденец, пък и те обича... - тихо занарежда май­ката. - Хората мечтаят за живот като твоя... какво ще правиш в тая загубена България, всички бягат оттука, нормален човек не остана...

- Млъкни! Чудя се някой път ти ли си ме раждала! - гласът на Рай­на изсвистя като камшик, майка ѝ трепна, обърна се и тихо затвори вратата след себе си.

Италианецът пристигна с цветя и подаръци. И с два билета за сафари в Африка. Говориха цяла нощ. Когато самолетът му излетя, Райна се разплака. Така ли трябваше да бъде? Краката ѝ трепереха. Сякаш огромна порта се хлопна пред нея... завинаги...

- Боли ли те нещо? - стресна я едно гласче. До нея седеше дребно хлапе и гледаше сериозно. Тя се опита да се усмихне.

- Не, нищо ми няма.

- Тогава защо плачеш, мъчно ли ти е?

- Малко, ама ще ми мине.

- Знам. Винаги минава. И на мен ми е мъчно понякога, ама стискам до следващия път.

- Кой следващ?

- Когато си идвам.

- Когато идваш откъде?

- Ами оттам. Майка и татко работят в Германия и аз живеех при баба, и сега вече събраха пари и ме взеха. Пък баба остана тука. И разни други неща останаха...

- Какви неща?

- Мои си... и Васко, и Анито... И на мен ми е много мъчно за тука, и за баба, и за всички. Но пък стискам, докато дойдем пак. Само ме е страх да не спрем да идваме, защото мама все казва, че така харчим много... обаче аз мога да пътувам и сам, да пестим...

- Защо досаждаш на жената бе, Геле! - една жена се появи изневи­делица и задърпа хлапето. - Извинявайте, той си е такъв, все има какво да каже...

- Ей! - рязко се наведе Райна към детето и му прошепна на ухото.

- Да се връщаш винаги, чу ли?

- Да! - блеснаха очите на малкия.

- Как ти е цялото име?

- Вангел!

- Обещаваш, нали?

- Обещавам!

Не можеше да пише. Тишината ѝ липсваше, миризмата на дърво и на пръст, покоят, поляните, работата сутрин, кухнята на Магда, на Рада баклавата, караниците им, стържещият глас на Сабрие... Липсва­ха ѝ рогата на Господ, препречили пътя...

Уплаши се, че е пресъхнала и че са ѝ изтекли думите. После една сутрин заваля сняг и Райна хукна към парка. Хората се бяха изпокрили в студеното време и тя чуваше само глухите си стъпки по пътеката. Снегът се сипеше и обличаше всичко в невестини дрехи. Плетеше дан­тели и бродираше и отгоре им намяташе бели ямурлуци. За час побеля всичко. Райна седна на една пейка и притвори очи. Снежинките поси­паха главата ѝ и започнаха да ѝ вият венец. Времето приседна до нея на пейката и започна да плете ръкавици. Задуха севернякът и зачерви страните на Райна. Обичаше да ѝ е студено. „Не спирай, Райно! Много неща има да видиш и още народ да чуеш, пък после ще има и да разказ­ваш... - гласът на Магда Богданова идваше издалеко, завърташе се със снега и се стелеше в главата ѝ. - Не спирай... И да ги обикаляш през зимата, докато си стоят вкъщи, до печката, че напролет всеки хуква да разчесва земята... И слушай внимателно... Слушай онуй, дето е зад думите...“

На другата сутрин Райна стана рано, докато другите още спяха. Беше мразовита утрин. Изпи едно кафе на терасата и вдиша северняка с пълни гърди. Направи си два сандвича, хвърли раницата в колата и хвана пътя.

Много народ срещна и много думи записа. Думите бяха като пендари и се редяха на тежки нанизи. Понякога нанизът не издържаше и се късаше, пендарите се пръсваха по земята и Райна ги събираше наново и им променяше реда. Имаше тежки пендари, златни, дето не търпяха други около себе си и искаха сами да блестят. Имаше и едни дребнич­ки, лекички, трептяха и блещукаха на слънцето, уловени една за друга и не се деляха. Имаше и фалшиви, черни, дрънчаха на кухо и се опитваха да се намърдат между другите. Райна и бабите се надушваха. Райна знаеше как да ги подхване, а те дълго бяха чакали някой да им чуе при­казката. Сами я викаха, изпращаха я при съседки и роднини, отваряха стари сандъци с чеизи, присещаха се нещо забравено и пак я връщаха. Тръгна мълва за едно девойче, дето търсело само̀ майсторки и имало око да ги познае. И бабите искаха да го видят туй младото, да го пре­теглят колко му е акълът и силата. Харесваха я, че е цапната в уста­та и се смееха с нея. Най-много харесваха, че ги чува наистина. Пиеше им историите като ожадняла и някак надълбоко питаше, сякаш от кла­денец вадеше. А Райна уж с други хора говореше, с техни си гласове, с техни си приказки, а накрая сякаш все Магда Богданова присядаше и им пренареждаше приказката. Мяташе нанизите на рогата на Гос­под, присвиваше очи и почваше. Тук стегне нещо, там друго отреже, на трето ще тури цвят, четвъртото ще го нареди пред второто... Че и Магдини думи нареди Райна тая зима. И Радини. Прилягаше им и те да са между другите. Да ги споят, да ги закопчаят, да ги поразредят... А тетрадката се пълнеше с тежки нанизи, аха да изпаднат...