Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Със сигурност е имало и нещо, което е лош късмет, кое е било?

- Поп да ти пресече пътя!

- Да, бе!

- Хич не си правя майтап! Поповете са ги запирали на тоз ден, да не им щукне нещо и да развалят на народа празника.

- Защо? Как така ще е лош късмет свещеникът?

- Виж сега. Има едни празници, дето са от най-старо време ос­танали. Народът тях много си ги къта. Те са му вързани със земята и слънцето, сиреч с реколтата, с хляба на децата му. На такъв празник българинът не ще да му се напомня, че е забравил старата вяра. Страх го е да не бъде наказан за тая забрава. А попът е на новата вяра човек. Затуй го заключват. Викат, че ако поп ти пресече пътя на Еднажден - или град и суша ще ти ударят нивата, или близък ще те удари в сърце­то, ще те предаде.

- Разбрах... Друго какво се прави на Нова година?

- Преди изгрев, на Еднажден, първа става оная жена, дето е в дете­родна възраст, и прочиства къщата, после...

- Стига, де, искаш да ми кажеш, че има стара българска практика за пречистване на дома?!

- Практика що е?

- Ами... правене. Ама такова... по̀ така... духовно действие, на душата...

- Звучи ми попски някак си, туй духовното... ама може и да бъркам, нещо ново е, не го знам.

- Ти кажи за пречистването. Нещо специално прави ли се, какво е?

- Ами просто е. Вика му се метене.

- Как? Това ли е пречистването?

- Туй си е баш голямото чистене. Метене с метла с дълга дръжка. Букова! И се мете всичко - и подът, и стените, и таванът.

- За да излязат негативните енергии ли?

- Кой?

- Лошото. Злите сили ли да излязат?

- И те. Ама най-вече да се оберат паяжините, че е срамота.

- А метлата как се движи?

- А, жената си я държи здраво.

- Искам да кажа, по часовниковата стрелка ли се мете - или обра­тно на нея?

- Абе да ти кажа, мете се в посока вратата. Че е най-добре боклу­кът да излезе вън от къщата, нали тъй?

- Май си е така...

- Има и друго важно нещо - метлата требе да има глас. - Да пее, докато се мете с нея. Да разтиква лошотиите и да вика радостта в къщата. Затуй на метличината се сплита плитка и ѝ се връзва чан или хлопка на вълнен, червен конец. С тая, гласовитата метла, се мете. И като се премете всичко, боклукът се запалва на двора. Да изгори ста­рото, че да стори път на новото. Ако метлата е много стара, отвърз­ва ѝ се гласът и се гори и тя, барабар с боклука. Тогаз наблизо се изправя новата метла. Връзва ѝ се гласът от старата и новата се оставя да гледа. Да поеме от старата силата и да се учи. После метлата се слага напреко на портата и всеки, който влезе тоя ден в къщата, требе да я прескочи.

- Как напреко?

- Ей така, както като затварят бакалията. Тогаз нали турят една метла напреко през вратата, че хората да виждат, че е затворено и да не влизат. И тука тъй. Само че тоя път метлата се слага, за да не пусне лош човек да влезе.

- И работи ли това?

- Работи, работи! Ти що не опиташ някой ден? Покани си гости вкъ­щи и преди да дойдат, тури метлата и им кажи да прескачат и тъй да влизат. И ще видиш, че метлата не пуска всеки.

- Те, хората, първо ще решат, че съм откачила...

- Тъй, де. Ще има едни, ще ти се начумерят и ще рекат, че си луда, ама накрая ще я прескочат. Ще има други, дето ще се усмихнат. Ще има и трети, дето толкоз ще ти се разсърдят на дивотията, че може и да си тръгнат. Пък деца, ако има, те ще се радват най-много, че отдалеч я надушват магията. Пробвай, пък ще говорим. Хем да разбереш кои са ти истинските приятели и ти желаят доброто!

- Ще опитам някой ден...

- На Еднажден само Полазникът има право да вдигне метлата и да влезе, че е най-скъп гост. Като я вдигне, па я сложи до огнището или до вратата, и от тоз момент метлата става на къщата бран.

- Какво става?

- Бран - пазител.

- Метлата май ще се окаже голяма работа, а?

- Ти с метлата хич недей се майтапи, че може да те яхне тя. Голям човек е метлата, да знайш! Голяма сила има! Едно време, като раждаха жените по пет, по шест дечурлига и повече, и не смогваха да ги отчуват, случваше се едното да се разболее, пък да няма кой да седи при него. Хем сукалче още. Щото са всички по полето, на работа. Тогаз ос­тавяха метлата да пази болното.

- И как го пазеше?

- Ами тъй на, слагат детето и до него подпират метлата. Първо, детето се укротва и заспива. Все едно приказка му реди метлата. По­сле се знае, че чужд човек не може да припари и да му направи нещо на болното, ни да го открадне.

- Е, как става така?

- Божа работа, магия! През нея се ръси и вода, като е урочасан някой. Пък ако падне метлата, се знае, че иде гост. И поне една метла требе да е сменило момичето, че да почне да се момее. Ама таз метла се гледа и се тачи като жив човек от всички. Само тъй може да получи душа и да помага на домашните си.