Розмари Мео - Стопанката на Господ

Минавали дните... Напъпила фиданката, аха да цъфне... Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала. И една сутрин щъркът се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда.

- Ставай, моме, време е! - събудила бабата девойката. Очите на Пенда завързала и ѝ рекла.

- Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и как­вото видиш, туй ти е късметът!

Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце ѝ от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи ѝ не видят, душата ѝ гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отвори­ла.... и Пижо видяла.

И дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току меж­ду пъпките, бялата и червената кукла вързала.

- Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здра­ве да пазите. В обич челяд да се роди. И в здраве да пребъде!

Тъй нарекла баба Марта. И оттогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На ябълка за здраве завързани. От щъркел с обич на­глеждани.

НЕСТИНАРИТЕ

Думите на баба Божила Тодорова

Райна спеше при нея от няколко дни. Обикаляше района, за да раз­бере за нестинарите. Още първия ден хората я пратиха при Божила. Намериха се в църквата. Майстор оправяше покрива, а бабата седеше на едно столче на входа и не го изпускаше от очи. Райна я попита къде може да отседне, а Божила ѝ рече, че ѝ трябват още пари за църква­та. За петдесет лева се спазариха да спи у тях колкото време иска, само шум да не вдига.

- А ти по цял ден ли стоиш тука? - попита я Райна.

- А кой да седи? Някой трябва да го варди тоя майстор да свърши първо работата, а не ракията. И да не вземе да вдигне от керемидите. Хората са ги събирали тия пари от хляба си. А ти какво дириш по тоя пущиняк?

- Обикалям. Търся някой да ми разкаже за нестинарите.

- Какво за тях?

- Искам да ги видя. Да разбера какво всъщност правят.

- Няма тука нестинари, не ти ли казаха?

- Казаха ми да питам тебе.

- Кой, някой от селото ли? Я ми кажи кой ти каза?

- Няма значение. Как така няма нестинари?

- Ей тъй, няма! Измряха. Бях младо момиче, когато умря Злата. От­тогава нестинар не се е пръкнал.

- Нали и сега се прави нестинарският събор? Миналата година знам, че пак е имало и са влизали в огъня.

- И като са влизали, какво? Циркове правят само, щото има кой да им уйдисва на акъла. Идват тука отвсякъде, пълчища народ да гледат нести­нарите. Никакви нестинари не са туй, а са циркаджии, грях им на душата.

- Добре, де, кажи ми тогава нестинар какво е?

- Ти що не отиде направо при ония да ги питаш?

- Ходих. Имаше една жена, говорих с нея... Всъщност тя си гово­реше сама. Беше сякаш научила едни неща наизуст и ги разказваше на всички. Нещо не е в ред там, ама не знам какво е...

- Я ела да влезем вътре, че тука ми замръзнаха ушите - надигна се баба Божила. Прекръсти се и влезе в църквата. Вдясно от входа имаше малка стаичка. Вътре гореше печка на дърва.

- Чай искаш ли?

- Слагай - Райна се настани на една стара кушетка и се огледа. Стаичката беше спретната и варосана. По стените висяха икони. Има­ше легло, маса, два стола и кушетка. На масата стоеше един самолет, сглобен от детски конструктор. Отстрани имаше кутия с още части.

- Кой сглоби самолета? - попита Райна.

- Аз! - гордо рече Божила. - С внук ми се състезаваме. Щерка ми и внук ми, като дойдоха за Коледа, си донесоха туй чудо, да си играел Наско. Очите ми останаха. Голяма работа са тез тухлички. Редиш тухличките и излизат най-различни чудесии. И като се палвам и аз, с детето не можем да се разберем кой да строи. И щерка ми взе, че донесе и на мене. Сега съм го построила тоз самолет и чакам да ми доведат Наско, да види, че съм по-добра от него. - Божила запали кандилото, прекръсти се и седна.

- А Наско на колко е години?

- На пет. Ама му сече пипето. Като правихме камион, неговият ста­на с повече чаркове. И без да гледа от картинката, сам си го измисли.

- Ти в църквата ли работиш?

- От 25 години. Двете с Мара я стопанисваме тая църква. Ама на Мара ѝ умря дядото и сега сама се оправя в градината и идва по-рядко. Редуваме се.

- Ти сама ли си?

- Моят дядо умря преди трийсет години. Църквата ме държи мене. И Наско, на дядо си е кръстен, ама се е метнал по характер на мен. Я чакай да видя, че май идва някой - Божила се надигна, а Райна тръгна след нея, да изпуши една цигара. На вратата на църквата стояха един свещеник и един мъж на средна възраст.