Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Защо?

- Да диря багрите.

- И какво има горе?

- Нищо. Преди 60 години там срещнах Радой.

КУРШУМ ЗА ЗДРАВЕ

Думите на баба Роза Ставрева

Ходеше Райна нагоре-надолу по българската земя и търсеше вещите баби. Много неща се случиха миналото лято, но не се слу­чи да види Сабрие как лее куршум. Не дойде ред и за това. Но нищенарката в оная гора си знаеше работата. И докато пресукваше Райнината нишка, не пропускаше възлите, които сами се оплитаха. Имаше възли, които и съдбата плетеше, и Времето помагаше с куките. Та на един такъв възел Райна спука гума. Беше зима, студ! И пак по планински пътища. Добре, че си беше главен път и успя да стигне отбивката. Излезе от колата, запали цигара и зачака. Замисли се, че на доста работи се научи, ама гума да смени, не можеше. Минаха две-три коли и не спряха. По едно време се зададе една баничарка. Пъплеше по пътя, а зад нея се образувала колона. Баничарката спря, от нея излезе един мъж и смени гумата. И се затърколи низ от случайности. Беше вече мръкнало и трябваше някъде да преспи. Мъжът я заведе до близкото село и я покани у тях. После се оказа, че у тях дошли гости и няма място. Обадиха се на сестра му, а тя беше заминала за Варна, пък детето забра­вило да остави ключовете в кръчмата. Сестра му рече да питат Роза, че тя знаела какви места има по селото. На Роза пък тъкмо бяха викнали сина ѝ, че някакви тръби се спукали през две села и станало голяма авария. Синът ѝ останал там да нощува и нейната къща се оказа празна. И Райна и Роза се срещнаха. Когато Райна се събуди и погледна през прозореца, отвън имаше опашка. И се затърколи друго учене...

- За какво лееш куршум? - попита Райна.

- За здраве, за какво - рече баба Роза, докато се приготвяше.

- Просто идва човекът и ти му лееш за здраве, така ли?

- Човекът щом е дошъл, си има някаква болежка.

- Така, де, затова те питам, коя болка оправя куршумът?

- Тарикатка си, а? - вдигна вежди бабата. - Да не си дошла да ми крадеш занаята?

- И ако е така, какво? - рискува Райна.

Старата си дръпна един стол и седна до печката.

- Какво искаш? - попита.

- Да видя как става.

- И защо ти е?

- Уча. Има едни стари неща, дето работят и аз искам да ги науча кои са. Искам да ги запиша, да не се загубят.

- Тъй, значи. Ще пишеш само, няма да опитваш и ти.

- Не съм казала, че няма да опитвам.

Баба Роза я измери с поглед и поразмисли.

- Знаеш, че не мога да ти предам занаята, нали?

- Знам.

- Тогава?

- Затова дойдох, ако мога, да го открадна - спокойно рече Райна.

- Куражлийка си...

- Имаш ли на кого да го предадеш?

- Имам внучка, ама е в Германия. На седем години е, огън! Всяка ве­чер си приказваме на скайпа. На нея ще го предам. То ще си покаже как.

- Дано!

- Ти какво даваш, ако те оставя да гледаш?

- Казвай!

- Искам да ми купиш една тенджера, че мойта вече за нищо не става. Ама от ония, червените, на точки дето са, като калинки. Мойта внучка видяла такава, като беше тука последния път. И иска да ѝ правя пълнени чушки в тенджера калинка. На големия магазин ги има. И един шоколад искам, от оня, сбъркания, дето не е кафяв, ами бял.

- Имаш ги, и тенджерата, и шоколада.

- Сядай тогава в ъгъла и все едно те няма.

- Не ми отговори за какво се лее куршум.

- За много работи. За тумори, за уплах, магия да се развали, за бездетие, за мъка на сърцето, за камъни в жлъчката, за лоши очи, за да си станеш милна, все за здраве.

- Това последното какво беше? Какво е „да си станеш милна“?

- Такова, за самочувствие. Ако нещо ти се е скършило и си решила, че си грозна, нефелна, никой те не ще, не ти се живее, отмиляла си на себе си.

- А на себе си сама можеш ли да лееш?

- Мога. Имах една миома, ей тука долу. Докторът ме беше подредил за операция. Щерка ми намери по-добри доктори в Германия. Голяма ор­ганизация направи - самолети, болници, операции... Три нощи преди да за­мина, не можах да мигна. Викам си, Розо, на толкоз народ ля куршум, себе си не можеш да оправиш. И като ставам посред нощите и се почвам сама. Турих си една риза на масата и лях на нея. След два дни отивам на контролен преглед и миомата я няма.

- Честно?!

- Пръснала се барабар с куршума. Снимаха ме, гледаха ме, толкоз. Никой доктор не можа да повярва!

- Еха! А защо му се вика куршум?

- Едно време са взимали олово от куршум, затуй. Сега си имам само олово, ама така е останало.

- Всички ли, дето леят куршум, го могат наистина?

- Туй пък какво е? Куршумът е занаят. Много народ може да се научи на занаят. Ама един е майсторът. Майсторът има и дарба, око и ръка има за тая работа.