Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Как те викат? - попита я баба Магда.

- Мариана - вдигна очи детето и си засука роклята.

- Я ела да ти кажа нещо. - Майката май не беше сигурна, но Магда вече крачеше и тикаше детето към дъното на двора. Райна ги наблюдаваше. Видя как момиченцето не смееше да Вдигне поглед. Видя как Магда повдигна брадичката му и се взря в очите ѝ. Наведе се и ѝ каза нещо на ухото, а Мариана грейна цялата. Заподскача и хукна към майка си.

Хората вече ядяха и се смееха. Дойде обяд. Неда стана и всич­ки млъкнаха. Мариана и майка ѝ застанаха пред къщата, а детето трепереше. На Райна ѝ се стори, че Магда намигна на момиченце­то. Неда отвори вратата. Майката хвана дъщеря си за ръка и две­те влязоха вътре. Бабата се подпря на вратата и скръсти ръце.

- Какво, ще ги пази да не излизат ли? - реши да се пошегува Райна.

- Не, ще пази друг да не влиза - отвърна старата.

- Ти сериозно ли... а те какво ще правят?

- Ще мълчат и ще месят.

- Заради Благовец ли?

- Благовец е заради тях, Райно. Яж и трай сега.

Хората около масата все попоглеждаха към Магда, а тя на всеки имаше какво да каже. Поотпусна се народът, някой пусна радиото, из­несоха друга баница. Дечурлигата търчаха напред-назад, а на Райна ѝ беше хубаво с тия хора. Замисли се за семейството си. Последният спомен от такова събиране беше, когато прабаба ѝ още беше жива. Тогава се събираха всички в двора на нейната къща с братовчеди, лели и чичовци... Всички чакаха баба ѝ да седне начело и тогава започваха да ядат. Къщата беше градска, в един краен квартал на града, с голям двор, пълен с цветя и огромен кедър. После прабаба ѝ умря и всичко свърши. Не се беше питала защо и как стана. Стана полека, постепен­но... Спряха да се събират, после се забравиха... Дворът обрасна, нещо се случи с чешмата и спря да тече... Имаше братовчеди, които ако срещне сега, няма да ги познае. И какво от това? Имаше ли значение, бяха вече чужди хора...

- Кръвта вода не става, Райно - чу в ухото си и се стресна. Магда си хапваше от кюфтетата.

- Какво каза? - попита младата.

- Нищо, говоря си с хората, ти що не ядеш? - побутна чинията ба­бата.

- Мисля си разни работи.

- Няма нищо за мислене, има за правене.

- Ти за какво говориш?

- Изяж си манджата, пък аз те чакам ей там, под онуй дърво, айде!

- надигна се бабата и дечурлигата заподскачаха след нея.

Райна изяде яхнията и обра с една хапка всичко. От другия край я наблюдаваше един мъж - набит, широкоплещест, с бели надвиснали вежди. Срещна погледа му. Очите му бяха тъмни и остри.

- Как те викат?

- Райна.

- А оная песен за Райна и Райко...

- Знам я.

- Навремето много я пееха по тоя край. При Магда ли си отседнала?

- Не, на баба Стояна в къщата съм, познавам внука ѝ.

- Стояна Черната ли?

- Да.

- Стояна я пееше оная песен...

- Знам.

- Много знаеш ти. А що щеш около Магда?

- Уча се... - изплъзна се от устата ѝ. Сърцето ѝ трепна и пак си легна на мястото.

- Хубаво. И за Магда хубаво, и за тебе. Доста почака тя. А върви, че те вика! - рече дядото и стана.

Магда я чакаше под сянката и нещо си тананикаше.

- Слави какво искаше? - попита я старата.

- Оня старец с белите вежди ли? Нищо. Пак за оная песен стана дума. Тука, като си кажа името, и все песента за Райко излиза отнякъде. Все едно ми върви по петите тая песен.

- Може и да върви - пийна Магда от безалкохолното.

- Тоя Слави познаваш ли го?

- Тука всички се знаем, Слави беше на мъж ми ортак. Що питаш?

- Нищо. Кажи ми за Благовец.

- Благовец, Райно, е старият български Майчин ден. Благата вест празнуваме днеска.

- Като Благовещение ли?

- Не! Благовещение е църковен празник.

- Нали архангел Гавриил носи вестта, че Богородица ще зачене?

- Туй е християнската вест. Благата вест първо я е донесла ляс­товицата по цялата земя, където пуква пролет. И туй е вестта, че земята зачева отново от слънцето. Голям празник - пролетно равно­денствие. Животът почва отново. Затуй у нас е Майчин ден. Почита се земята и утробата на жената, дето ще продължи рода. Ей оня куп там виждаш ли го, в дъното на двора? - Райна не беше обърнала внимание. Сега видя, че там има наредени някакви пакети. - Туй са дарове. За же­ната, която продължава рода, и за женската ѝ рожба, на 7 години.

- За Мариана ли?

- За нея. Днес е нейният ден.

- Че ние нищо не донесохме!

- Моят дар е друг, не бери грижа!

- Ти какво каза преди малко на малката? - попита Райна.

- Нищо, само, че днес е най-главната - ухили се Магда.

- И какво правят в къщата?

- Марианка знае, че днес е важен ден. Като рожден ден, че и по-ва­жен. Неда ѝ е казала, че днеска ще научи първата си женска тайна. Каза­ла ѝ е, че като влязат с майка си в къщата, трябва да мълчи и думичка да не проронва, за да може магията да ѝ се случи. На Благовец всяка къща, която има женска рожба, навършила 7 години, прави обред. Кога­то слънцето се вдигне най-високо, бабата поканва малката и майка ѝ в къщата, за да сторят тайнството. Остава отвън да ги пази и никой не може да влиза вътре и да вдига шум. Когато двете жени влязат вътре, започват да месят хляб. В тавата влизат четири ръце - майчини и рожбени, и месят едновременно. И мълчат. И туй е първото месене на тая женска рожба - на хляба на зачатието. Когато хлябът е готов, слагат го да се пече във фурната. Докато чакат, майка и щерка се държат за ръцете. Могат и да му пеят на хляба, но думи други няма. Тоз хляб става бързо, че в него няма ни мая, ни квас. Когато е готов, майката го вади от фурната и го повива като бебе, в месали. А щерка ѝ ляга на миндера. Тогаз майка ѝ полага хляба на корема ѝ, а Марианка знае, че колкото повече издържи огъня му, толкоз по-лесно ще ражда след време. И ще има много дечица. Затуй стисва зъби. После дава знак на майка си, че вече хлябът я е опарил, и жената го вдига. Слагат хляба на една голяма синия и чукат на вратата. - Магда отпи от лимонадата си и се отнесе нанякъде.