Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Справям ли се?

- Сякаш цял живот е месила, нали, Магдо? - насърчаваше я Рада.

- А сега да наричаш! - изведнъж се обади Сабрие.

- Аз ли? - сепна се жената.

- Че кой, нали ти искаш рожба?! Дай да те чуем сега. - Сабрие се беше навела през масата.

- Кротко, Виолето, кротичко... - гукаше тихичко Рада. - Сега прос­то речи на хляба туй, дето ни го рече на нас. Кажи му какво искаш...

- Искам да забременея... - гласът на жената пак затрептя.

- Не спирай да месиш... - подпря я Рада тихичко.

- Искам да си родя момиченце...

- Туй не е твоя работа, каквото дойде, това ще е - настигна я Магда.

- Добре, каквото дойде. Ама много го искам, много... Такова мънич­ко... Пък после да го гледам как расте... Да се грижим с мъжа ми за него... Много ще го обичаме... Приготвили сме му стая, всичко си има в нея... че отдавна го чакаме детенцето! - жената плачеше с глас. Магда от­късна от тестото изпод ръцете ѝ и с него започна да трие сълзите ѝ. Рада ѝ наля от тенджерата вода и ѝ поднесе. Жената се поколеба.

- Пий! - рече Сабрие. Виолета отпи плахо и през сълзи. - До дъно! - рече старата. - Туй е твойта вода, не се плаши от нея!

- Друго имаш ли да речеш на хляба? - запита я Магда.

- Не, нямам... Това, ако стане, стига ми! - промълви жената.

- Ха сега, повтори! - Нека реченото ми да бъде сторено!

- Нека реченото ми да бъде сторено!

- ДА БЪДЕ! - четири гласа отекнаха в стаята. Четвъртият беше на Райна.

- Стой сега. Ще си постоим малко тука, ей така - всичките около хляба и водата. - Рада прибута тенджерата пред жената. - Ти, Виоле­то, си мисли за твойта рожба, виж я хубаво вътре в тая вода, какво е, що е, порадвай ѝ се, пък ние ще си вършим нашата работа.

И млъкнаха. Виолета надникна във водата и полекичка ѝ се усмих­на. На миндерчето Райна затвори очи. Беше ѝ едно хубаво... домашно, топличко. Сети се за Италия, за Микеле, за морето, за сватбата, за лудите нощи при конете... И за онзи глас, който все я викаше и не и даваше мира. Сети се за онази червена роза, която я посрещна пред камината в новия ѝ дом, спомни си как се любиха тогава, за миризмата на кифлички сутринта и... за онзи глас, който все я викаше и не ѝ дава­ше мира... Спомни си как спря да спи нощем, защото гласът я будеше.

Спря да яде, да излиза... Не искаше да чува италиански, за да не заглуши гласа, който я вика. Морето изведнъж стана твърде солено, искаше си морето в България... Спомни си как на Коледа бяха на брега, а тя копне­еше за сняг и гласът в главата ѝ трупаше преспи...

Часовникът в стаята тиктакаше. Вратичката му се открехна тихо и по махалото се спусна Времето. Седна до Виолета, извади две куки и почна да плете рокличка. Райна отвори очи. Жените около маса­та мълчаха и не помръдваха. Слънчев лъч се промъкваше през малкото прозорче и се къпеше в тенджерата. Сълзи потекоха по страните на Райна. Вече не чуваше гласа. Онзи, заради който в Италия я вкараха в болница, същият глас я прибра у дома...

Четири чифта ръце лежаха на масата. На Райна ѝ се видяха като корени. Едната ръка се вдигна и лекичко почука по тенджерата. Слън­чевият лъч заигра във водата. Друга ръка едва погали съда. Магда се надигна полекичка, поомеси още малко хляба, допря чело в него, рече му нещо и го тикна във фурната. Застана зад гърба на Виолета и сложи ръце на раменете ѝ. Времето и тишината усукваха нишките си наоко­ло. Магда опря две ръце в масата и надникна във водата...

Райна усещаше как една паяжина се разплита ли, разплита и на ду­шата ѝ става все по-леко... Изведнъж видя малко момиченце да тича през поляната. Имаше синя рокличка с мече отпред, а под мечето - петно от лютеница, а Виолета крачеше след нея с някакво одеяло... Усмихна се, отвори очи и срещна очите на Магда. Старата жена ряз­ко си пое дъх, а на Райна ѝ се стори, че взе дъх и от нея, преплете ги заедно и бавно издиша във водата... - Да бъде! - прошепна и седна, а ехото се заблъска в стените. Разнесе се трясък и къщата трепна. Ви­олета се стресна. Магда хвана ръката ѝ.

- Шшт, трай, туй е Господ...

Магията се кълбеше из стаята. Райна видя как над тенджерата започна да се навива кълбо прежда. Сякаш от дъха на всяка жена изли­заше по една нишка и се навиваше на кълбото. С всяко издишане то ставаше по-голямо. Баба Магда промърмори нещо. Кълбото полека за­почна да слиза и да се развива около кръста на Виолета. Дебела нишка се набиваше и плетеше пояс. По нишката просветнаха въглени... После жарта изтлея и се стопи. Магда извади хляба. Уви го в няколко кърпи. Отиде до Виолета, бутна я леко назад и сложи горещия хляб върху ко­рема ѝ. Този път гласът ѝ ясно проехтя в стаята.