Розмари Мео - Стопанката на Господ

Райна не беше мислила за това. Стана ѝ криво, умълча се. После я осени идея:

- Църквата нали и тя има тайнства. Аз съм чувала. Кръщенето също е тайнство, а се събират много хора да гледат, нали?

Сабрие рязко се обърна и за първи път я погледна в очите. Сякаш нещо я ритна в корема.

- Църквата ти мен не ме интересува. Ако тя можеше да оправи на хората болежките, нямаше да търчат при нас, дето сме били не­грамотни - бабата изплю последната дума и стана. Райна разбра, че времето ѝ изтича.

- Аз ще дойда на наричането - тихо каза.

- Виж ти. И защо?

- Защото много искам - срещна Райна отново очите на Сабрие.

Бабата ѝ обърна гръб и тръгна към селото. През рамо изрече:

- Не смей да закъсняваш!

Не закъсня. По пътя се размина с мъжа, когото беше видяла в гра­да. Точно в осем сутринта беше вече на портата.

ОБРЕДЪТ

Отвори си сама и влезе. От дъното на двора я гледаше Господ. Райна се поколеба.

- Хич да не те е страх, влизай, влизай! Господ си познава своите - долетя Магдиният глас отвътре.

В стаята на една маса беше поставена голяма тенджера с вода. До нея седяха баба Рада и жената от града. Баба Магда се суетеше около печката.

- Едно кафенце ще пиеш ли, Райно?

- Може. Аз къде да седна?

- Ей там, на миндерчето иди! - усмихна се Рада. - Наспа ли се?

- Не съвсем, много е тихо тука...

- Тихо било, чуваш ли я, ма, Магдо?

- Само за малко е тихо - сякаш се оправда Райна. - Пък сутрин е много шумно. Петли пеят, птички, животни се движат... Аз спя много леко.

- Аз пък спя като пън. Нищичко не чувам. От малка съм тъй - спо­дели баба Рада.

- И кой те буди сутрин?

- Акълът ми ме буди мене. Тиктака безотказно. Четири-пет су­тринта съм готова.

- Мене пък Господ ме буди - включи се Магда и поднесе кафето на Райна. - Като заблъска с тия рога, няма спане. Ставам и отивам да му отворя, пък после и на...

Вратата се отвори с трясък и в стаичката влетя Сабрие. Жената се стресна и тихо поздрави. Сабрие не отговори, съблече се, изми си ръ­цете и се тръшна на стола. Погледна Райна изпод вежди и ѝ кимна.

- Чакаме ли някой? - попита.

- Само тебе - тросна ѝ се Магда. - Кафе ще пиеш ли?

- Не съм дошла за кафе. Давай да вършим работа!

- Не се притеснявай, миличка - усмихна се баба Рада на жената. - Сабрието си е кривак по рождение, така е направена - от кокали, не ѝ се връзвай.

На последния стол седна и Магда. Притихнаха.

В стаята тиктакаше стар часовник. Райна започна да се чуди какво търси там. Беше тъпа идея. Жената си имаше проблеми, беше дошла до­тук... Тия трите старици кой знае какво щяха да ѝ правят... пък тя стои като на театър и си пие кафето. Помисли да стане и да си тръгне.

- Виолето, кажи сега за какво си дошла? - рече баба Магда. Жената трепна и стисна ръце в скута си.

- Дойдох, защото искам да имам дете. Опитвали сме години... и по доктори ходихме... и инвитро правих - жената се разплака - три пъти... не казват точно какво ми е... - гласът ѝ секна.

Баба Магда стана, топна ръцете си във водата и се приближи до жената. Тя скочи и стисна очи.

- Погледни ме! - кротко каза бабата. - Хайде, погледни ме! - Жена­та отвори плахо очи. Очите на Магда бяха на два пръста от нейните. Мокрите ръце на бабата изтриха сълзите ѝ и я погалиха по челото. Ся­каш нарисува нещо там. Очите ѝ не я пускаха. После старата се наведе и опря чело в челото ѝ. Постояха.

- Седни, Виолето! - рече Магда след малко.

Една по една трите баби си измиха ръцете и очите във водата в тенджерата. Рада стана и донесе една тава, покрита с бяла кърпа. Мах­на кърпата, седна и сложи тавата в скута си. Райна се понадигна от ъгъла. Баба Рада почна да меси. Нареждаше нещо тихичко, но Райна не успяваше да чуе. Погледна скришом часовника - девет без петнайсет.

Рада подаде тавата на Сабрие. На Райна ѝ се стори, че бабата нарежда на някакъв друг език, но прогони мисълта. Сабрие меси по-дълго... или така ѝ се струваше. Магда взе тавата и положи ръце върху тестото. Устните ѝ помръдваха. Гребна с нещо от водата, изсипа я в тавата, ръсна брашно и пак замеси. После даде тавата на Виолета. Тя се притесни и я погледна уплашено.

- Не си ли месила друг път? - попита я баба Магда.

- Аз... никога... Вкъщи имаме една машина и сипвам в нея... Правим си хляб всеки ден... - Сабрие изсумтя. Не ѝ обърнаха внимание.

- Айде сега да опиташ - подкани я благо Рада, - сложи ръцете от­горе... А така! А сега, стисни, точно тъй... обърни малко... я да сложим малко брашънце, че залепна... а, виж сега как става... - Лицето на жена­та грейна.

- Ами че то не било трудно! То само си се меси - смееше се жената.