Розмари Мео - Стопанката на Господ

- А така, такива много ги обичам. Кат не знаят откъде да захванат, захващат да се ядосват. И аз съм тъй. Айде изплюй ка­мъчето.

- Не знам откъде да започна и...

- От края почни, че да спестим време.

- Ами, искам да дойда на наричането - изтърси Райна.

Старата я изгледа и се подпря на метлата.

- Тъй. И аз да ти отговоря направо - трудна работа. - Виж я ти нея! Кога дойде, кога се огледа. Кой ти каза?

- Бях долу, в града. И там подочух един разговор... в кафенето... така разбрах. Обаче говореха за още две...

- Жената там ли беше?

- Коя жена?

- Яловата, коя. Дето ще я наричаме.

- Там беше - на Райна ѝ стана неприятно. - Тя да не е крава, че да ѝ викаш ялова?!

- Човекът какво е, бре? Нали и той е животинка? Не му се ще, ама това е положението. Я стига глупости! Кажи ми хубаво ли я огледа, очите видя ли ѝ?

- Чак толкова не съм я оглеждала. Пък и тя стоеше все приведена такава...

- Приведена казваш... - посърна бабата. - А в очите ѝ живот имаше ли? Каза ли нещо?

- Само накрая. Държеше да знае името ти. Май ѝ беше важно...

- Важно е - усмихна се старата. - Знаела е, че е важно...

- Кои са другите две?

- Кои две?

- Говореха, че сте три жени, дето... наричате.

- Рада и Сабрие се викат.

- И те ли са като тебе?

- Аз каква съм? - повдигна вежди старата.

- Такава... дето може разни работи... - оплете са Райна.

- Тъй бива. Е, и другите са така.

- И защо трябва да сте трите?

- За да е повече силата.

- Ама защо три? Във всички приказки все са по три. Даже и пиеса има, гледала съм я. И все трябва вещиците да са три - млада, средна и стара. Сега и вие така, не звучи никак сериозно. Вещици, магии... кой вярва на тия работи?

- Ей тая жена, дето си я видяла, вярва - нещо подскочи зад очите на старата.

- Да, но вещиците са измислица, това са приказки...

- А приказките откъде са дошли? - тихо попита Магда.

- Не знам, от народа. Народът ги е измислил.

- Народът никога нищо не измисля, Райно, от мен да го знаеш. Наро­дът само разказва туй, дето му се е случило. И като не може да си обяс­ни нещо, доукрасява го, позлатява го или го почерня. Но ядката остава винаги. За този, който има очи да я види.

- Искаш да кажеш, че приказките са истина?! И че вещиците...

- Истината се гизди според хората. Те не я долюбват много. За­туй тя си има скривалища. Едно от най-читавите са ѝ приказките. Там надничат само децата, а те са с чисти очи и души. Истина, загърната в приказка, е с голяма сила - защото е дълго опазена и носи стара мъд­рост. Най-големите тайни на един народ се пазят в приказките му.

- Така като го казваш... досега не бях се замисляла...

- Е, точно на туй разчита и Истината!

- А наричането какво е?

- Магия, Райно.

- Магия ли ще ѝ правите? Че нали е лошо? - подскочи младата.

- Кой казва?

- Ами всички... нали все ходят да им развалят магии...

- Ти знаеш ли как се разваля магия?

- Как се разваля?

- Само с магия.

- Ще излезе, че има и бяла магия, така ли? Чувала съм...

- Нищо не си чувала! Бяла, черна и пембяна! Магията си е магия. Тя няма цвят, има майстор. Какъвто ѝ е майсторът, такава е и магията.

- Обаче за наричането...

- Край, стига ти толкоз!

- Моля ти се, искам да дойда, нали ще ме пуснеш?

- Аз може и да те пусна. Ама трябва да питаш и другите. Рада е кротка, поговори си с нея, занеси ѝ нещо сладичко, много обича. Ама за Сабрието не знам. Проклета е тя. Внимавай да не я ядосаш!

- Да ѝ кажа ли, че ти ме пращаш?

- Чуй ме сега - потъмняха очите на бабата. - Аз не те пращам, само ти казвам къде да идеш. Туй е твоя работа, разбра ли?

- Ами ако не се съгласи?

- Ако ти е важно, ще я пребориш! Хайде, върви, че ще прибирам Господ!

И Райна тръгна. По едно време ѝ се стори, че пътеката върви под нея. Спря и погледна. Пътеката и тя спря. Напред все храсталак, пътека няма. Крачка напред - една крачка път. Две крачки напред - две крачки път. Две крачки назад - и пътят се затваряше. Хареса ѝ тази игра и про­дължи. Когато повървя известно време, се обърна назад. Извървяното си стоеше, а по него вече крачеха мравки. Земята ухаеше под краката ѝ...

РАДА

Намери я на една пейка да плете на слънчице.

- Може ли да седна? - попита Райна.

- А седни, де, тоз локум на мен ли го носиш?

- На теб! - усмихна се Райна.

- Не си от наште внуци тукашна, откъде си?

- От Русе.

- Я, аз пък чух, че си софиянка!

- Там живея, но съм от Русе.

- Хубаво. Важно е да помниш откъде си родом, че там ти е коре­нът. Колко смяташ да останеш?

- Няколко дни, не съм решила. С къпането е трудно...

- Щото няма баня ли? Че къпи се на двора! Топлиш един казан с вода и се поливаш.