Розмари Мео - Стопанката на Господ

Жената се върна до портата. Клисарката я попита колко свещи иска и тя се пообърка малко. Отговори, че иска само една. Баба­та ѝ заръча да не забравя да целуне чудотворната икона и ѝ обър­на гръб. Младата жена се върна вътре и чак тогава видя иконата. Качи се по трите стъпала до нея. Досега не беше целувала икона. Богородица я гледаше и... нищо. За миг се почувства виновна. Зара­ди палмата, заради изкуствените, мръсни цветя по иконата, заради сергиите, заради това, че ги вижда. Не ѝ харесваше тук. И Бого­родица беше една... черна. Защо ги рисуваха такива, като умрели. Троеручица... това с трите ръце беше малко... Слезе по стъпалата да си запали свещта и да тръгва. За здраве и за умрело, сети се. Нито за здраве, нито за умрело искаше да пали. Искаше да запали огънче за промяна, за сила... Но не беше измислено тъй. Прибра си свещта и си тръгна. Когато обърна колата, зад гърба ѝ забиха кам­бани. Усмихна се и им пусна музика.

Видя отбивката в последния момент и гумите ѝ изсвириха. Пътят беше стръмен, тесен и разбит. Наоколо борове, все борове. Отвори прозорците и вдиша. Спря музиката. Караше... Имаше чувството, че е вече час по тоя път и все не му се виждаше краят. Стоян я беше пре­дупредил, ама.... И изведнъж се ширна. Натисна спирачка. Погледът ѝ пробяга по каменните къщи и се закова напред. Планината я гле­даше. Нещо като че ли се изцеди от нея. Главата ѝ, душата ѝ, всичко беше празно и чисто. Гледаха се. Полекичка натисна газта и продължи. Мина и средната махала и най-накрая я видя. Къщата беше точно как­то ѝ бяха казали. Надвиснала над урвата. Залязващото слънце я беше позлатило цялата и сякаш я беше нагиздило да я посрещне. Нямаше път до нея и остави колата на една поляна. Грабна раницата и тръгна по пътеката.

Ключът заяде. Райна тръшна раницата пред вратата и запали ци­гара. Мина отпред и се огледа. Светът се беше прострял отпред. Кра­сотата му беше златна, неописуема. И сякаш имаше пулс... като ней­ния. Сети се за една друга планина и едно приказно място в Италия. Всяко камъче си беше на мястото там... Да. Това беше. В Италия някой сякаш беше подредил правилно и гората. А тук... залезът течеше по дърветата, пътеката се задъхваше да го догони и май пак всичко си беше на мястото, ама защото само се беше търкулнало там. Нямаше представа защо плаче. Плачеше с глас и не искаше да спира. Мислеше, че е изплакала всички викове и че е пресъхнала... Беше ѝ хубаво да си усеща пак сълзите.

След малко ключът плавно се превъртя и къщата я посрещна. Стъпалата изскърцаха и Райна залитна. Къщата я подхвана и я изпра­ви. Огледа се. Стара печка, миндери, мангал (откъде знаеше думата?), стар червен чайник, огромно количество одеяла... После тоалетната се оказа навън. Не че Стоян не ѝ беше казал, но друго си е да се окаже наистина навън. Притича през двора, спъна се в един клон и хлътна в някаква локва. Баня нямаше. Топла вода също. Не че Стоян не ѝ беше казал. Пред очите ѝ се мярна ваната в Сиена, под огромния прозорец с цветята... Седна на един стол и притихна.

Когато отбори очи, навън се беше смрачило, а на нея ѝ се стори, че мирише на хляб. Беше краят на май, но изведнъж захладня. Усети колко е гладна и отвори раницата. Наизвади разни неща и се сети, че е забравила точно хляб и мляко да си купи. Реши сутринта да слезе до града и да пазарува. Зарадва се, че успя да си запали печката. До нея имаше купчинка подредени дърва, кош с подпалки и стари вестници. Отне ѝ известно време, но старата печка забумтя. За първи път ѝ беше и се почувства горда. Реши да сложи един чай и се върна в кухня­та за чайника. Миризмата на хляб се засили. Прозорците бяха затворе­ни, съседи наоколо нямаше. Когато посегна към олющената кутия за хляб, се почувства идиотски. Отвътре я лъхна миризма на опечена пи­тка. Сърцето ѝ за миг спря. Хлябът вътре беше съвсем пресен. С тре­перещи ръце го извади и го остави на масата. Пообиколи го. „Откачам. Със сигурност“ - си помисли. Когато събра кураж да отхапе, разбра, че за пръв път в живота си яде истински хляб. Извади си сирене и до­мат и приседна до печката. Когато се нахрани, наметна някаква ста­ра жилетка и излезе, а там я връхлетя Тихото. Никога не беше чувала такава тишина. Започваше някак отвътре, от земята, пролазваше по ходилата ѝ, навиваше се около кръста и я прегръщаше през рамене­те. Райна и Тихото се харесаха, толкова дълго се бяха търсили, че сега просто опряха чела едно в друго.

МАГДА

Птиците я събудиха рано. Опита се да стисне очи, но.

- Къде си хукнала, бре? - гласът беше току под прозореца.