Розмари Мео - Стопанката на Господ

- А напъни се и познай от три пъти! - друг глас, по-далечен.

- Пак ли Господ се затри?

- Тука, по махалата е някъде... Само да не се е юрнал по дерето надолу.

- Ти пък що си тръгнала подире му? Тъй и тъй сам ще си дойде, като падне слънцето. Няма къде да иде.

- Ще си дойде той, ама... дотогаз да не пропищи някой. Уж си ги знае своите, ама уж...

- То и аз щях да намина към вас, ама все излиза работа, край няма...

- Не го забравяйте вие Господ, че цялата махала на него чака! Господиии, Господииии - завика бабата.

- Магдо, онуй там не е ли Господът, ма? - обади се трети глас.

Райна се изстреля на прозореца.

- Господи, чумо проклета, връщай се тука, че ще ти скърша кока­лите. Отворил портата и издимял. Нямам си аз друга работа, него ще гоня по чукарите... Ама, бяс такъв! - нареждаше бабата и подтичваше.

По пътеката се зададе черен козел. Беше внушителен. Трите жени се снишиха.

- Одъртя и пак не му дойде акълът - замърмори бабата, метна се напред и успя да хване въженцето.

- Магдо, Магдооо, кога ли ще ти види сметката тоя звяр... - покла­ти глава другата.

- Ние с него сметките си отдавна сме уредили - рече първата. - Ама и вие да наминете да му донесете нещо, да си поприказвате с него. Душа носи и той, иска хора да вижда. Пък и помни, Господ знае кой го тачи и кой му е душманин - каза бабата на другите през рамо и задърпа добичето по пътеката.

Райна взе телефона и набра Стоян.

- Как е на село?

- Тихо - засмя се Райна.

- Всичко наред ли е?

- Стояне, ти защо не идваш тука, откога не си идвал?

- Не е за мене, не си падам по селска романтика. Откакто умря баба ми, изобщо не ходя... вече 7-8 години не съм стъпвал.

- Искаш да кажеш, че от години не е влизал никой?!

- Айде сега, уплаших ли те?

- Не, но... Сигурен ли си, че никой не е влизал?

- Няма кой, само аз имам ключ. Майка ми не ще да ходи. Защо, да не е разбито нещо?

- Не, не... просто ... е много чисто и...

- Баба ми си беше такава. Не съм ти разправял, ама като отво­рихме къщата след смъртта ѝ, всичко беше изчистила и приготвила. Сякаш е знаела. Майка ми се поболя тогава, че не е разбрала, че е зле... Абе друг път ще ти разправям. Забравих да ти кажа, че ако не ти се слиза до града, в махалата има една баба, дето знае всичко за всички. От нея можеш да си купуваш яйца. Тя ще ти каже сирене и мляко откъде да си взимаш. Питай за Магда Богданова, всички я знаят. Айде чао, и се обаждай, ако има нещо.

Телефонът онемя. Райна бавничко влезе в кухнята и се загледа в хляба. Той си седеше кротичко от вечерта. И изведнъж чу собствения си глас: „Благодаря!“. Отчупи си един къшей, скочи и избяга навън. По пътя не срещна никой, но наоколо кипеше живот. Врати се прихлопваха, хора се чуваха зад дуварите, кучета лаеха, петел кукуригаше ня­къде. В далечината пъплеше стадо и хлопките ромоляха кротко. След кратко лутане и питане из махалата стигна до една спретната къща, също каменна, но с голям двор. Огледа се за звънец и натисна бравата. Беше отключено.

- Мене ли търсиш? - гласът, току зад нея, я стресна. Обърна се и очите ѝ срещнаха очите на стопанката на Господ. Една малка вечност мина и отмина.

- Добър ден!

- С добро да ти се връща!

- Госпожа Богданова търся - смотолеви.

- Кой? - наостри уши бабата.

- Госпожа Богданова. Магда Богданова.

- Магда съм аз. А Госпожа е харно име, харесва ми. Ще го запомня и ще кръстя някоя животинка.

- Праща ме Стоян, каза, че от вас мога да...

- Чий Стоян, бре? Малкият Стоян ли, на Стояна Черната внук ѝ, дето живее по София?

- Той. Каза от вас да купувам яйца. Може ли?

- Че може, ами. И що ти е да идваш от града за яйца?

- Ще поостана малко тука, той ми даде ключовете за къщата. Помълчаха.

- Как те викат?

- Райна - бабата някак присви очи.

- Бива го името ти... Тая знаеш ли я?

Райна към Райко тръгнала.

На бели порти почукала.

Отворил ѝ сам Рангел, баш ангелът,

че Райна на Райко била вречена!

Райна се чудеше какво да каже.

- Мъж ти е далече, нали? Не ще да е тукашен.

- Далече, в чужбина - трепна и се ядоса. - Защо питате?

- Ей тъй, питам си - бабата изведнъж се оживи. - Я ела, ела да ти покажа Господ, ела де, отзад го държа.

Заобиколиха къщата. Изведнъж се озоваха сред порядъчно коли­чество кокошки. Всички се щураха или се припичаха. Няколко ярета рипнаха към дъното на двора. Райна се облещи и спря.

- Не си живяла на село, нали? Нищо няма да ти направят животин­ките. Дружина са ми те. От време на време ги пускам навън, да видят свят. Вечер, като се върнат, ми разказват едни истории... Я, чакай тука!