Розмари Мео - Стопанката на Господ

Нагоре по пътя се чуха викове и след малко жената прехвърча по­край пейката.

- Селянки! - изсъска на минаване.

- И ти да си здрава, чедо! - изкикоти се баба Рада след нея. - Магда скоро я е натирила. Ти какво дойде да ме питаш?

- Какво? А, аз всъщност идвам да те питам мога ли да дойда на наричането?

- На яловата ли?

- На тази, дето не може да има деца - на Райна пак ѝ стана неудобно.

- Туй казвам и аз, на яловата. И що да идваш?

- Интересно ми е, искам да видя какво правите... няма да преча.

- Ти в коя къща, каза, си отседнала? - Рада рязко смени темата.

- На Стоян, зад завоя.

- На Стояна Черната внук ѝ?

- Да, май така се е казвала баба му.

- Стояна беше голям човек. Знаеше над 500 песни. Като запееше Стояна, чак Магдиния Господ укротваше... И други работи поназнайваше тя... Ама, я ми кажи нещо из къщата случи ли се?

- Какво да се случи? Къща като къща... - сви се сърцето на Райна.

- Къщата я знам аз, ама пак те питам. Нещо има ли, дето да те е стреснало, такова... особено да е било.

- Ами... имаше един хляб. Не че е бил особен, само... не знам откъде дойде. Стоян каза, че никой не бил влизал... То си беше и заключено... А хлябът си беше в кутията. Сякаш някой скоро го беше опекъл...

- Ти яде ли? - Рада надникна в очите ѝ.

- Ядох, не трябваше ли? - трепна младата.

- Благодари ли? - не мигаше Рада.

- Да, не знам как ми дойде...

- Добре си сторила. А тая знаеш ли я?

Райна към Райко тръгнала.

На бели порти почукала.

Отворил ѝ сам Рангел, баш ангелът,

че Райна на Райко била вречена!

- Да, баба Магда ми я каза.

- Стояна можеше и да ти я изпее...

- Бабо Paдo, на наричането може ли да дойда?

Рада стана от пейката, погледна Райна и прецени дали да се разде­ли с още един локум.

- Жива да си ни, Райно! И не закъснявай!

Вечерта младата жена стопли вода и я изнесе на двора. Огледа се. Наoколо нямаше жива душа. Съблече се. Водата я опари и ѝ стана хуба­во. Посегна за сапуна и не го намери. Видя, че и кърпата и сапунът си стоят на стълбите. Хукна боса и гола през двора, кожата ѝ настръхна. После бясно се натърка и започна да се полива. Беше... неописуемо и някак... дочакано... Смееше се и скачаше гола по двора като изоглавена. Иззад ябълката надникнаха две кокошки. Казаха си нещо и се обърнаха да си гледат работата.

САБРИЕ

Къщата не беше като другите. Тази беше кирпичена. И портата беше залостена.

- Бабо Сабриеее! - викна Райна отдолу. - Бабо Сабрие!

На прозореца горе се показа една глава и се прибра. Минаха пет минути.

- Бабо Сабриеее! - отново викна Райна.

Вратата на къщата се отвори и една прегърбена, суха бабичка из­скочи на двора.

- Добър ден, вие ли сте Сабрие? - запристъпя Райна.

Жената прекоси двора, вдигна резето на портата, мина покрай Райна и чевръсто закрачи по черния път надолу. Райна остана втре­щена за миг и реши да я последва. Вървеше след нея и едва успява­ше да я догонва. Махалата свърши и излязоха на полето.

- Бабо Сабрие! - пробва пак Райна.

Бабичката крачеше като хала напред. Или беше глуха, или... не беше. Райна се ядоса. Реши да върви след нея, пък каквото ще да става. Беше обяд. Слънцето прежуряше, а онази проклета жена сякаш крачеше още по-бързо. Райна започна да се поти. Ожадня. Стана ѝ лошо, но не се даваше. Огледа се. Наоколо беше голо и равно като тепсия (тази дума пък откъде се взе?). Даже птички не се чуваха. Само в далечината се виждаше едно криво дърво, сякаш на километри... Бабата крачеше точно натам. Райна реши, че ще сед­не на сянка и тогава вече... Бабата стигна дървото и го подмина. Младата не повярва на очите си. Старицата крачеше чевръсто и не спираше. Райна стигна дървото и в този момент ѝ се зави свят. Седна. Ушите ѝ бучаха. Реши само мъничко да полегне и да затвори очи... След малко усети, че някой седи до нея. Стресна се и скочи. Бабата си седеше кротко на два метра и гледаше право напред.

- Добър ден! - почувства се изключително глупаво.

Не получи отговор. Започна да ѝ кипва отново. Устата ѝ беше за­лепнала. Реши и тя да мълчи, пък да види докъде ще стигнат. Вече не ѝ пукаше. Времето сякаш беше от олио. Мазно и тежко капеше наоколо. След малко една съсухрена ръка тикна шише под носа ѝ.

- Пий - рече бабата. - Райна грабна бутилката и почти я изпи. Сеп­на се и я върна обратно.

- Магда ли те прати?

- Не - светкавично отговори младата. - Старата се подсмихна.

- Какво искаш?

- Искам да дойда на наричането. Дойдох да питам може ли?

- Тъй става то. Наричането се именува тайнство, чувала ли си? Туй значи, че се върши тайно, а не на мегдана, да гледат всички. Жената си има мъка. Мъката не е чаршаф, да го просне пред хората.