Розмари Мео - Стопанката на Господ

- В името на земята, дето ни храни, ако си научила ученето си, рожбата ти да те познае и да слезе! Да бъде! - подържа хляба така, после го подаде на Рада. Тя направи същото и рече:

- В името на нашта Богородица, ако си научила ученето си, рожба­та ти да те познае и да слезе! Да бъде!

Накрая стана Сабрие. Положи за миг ръка на гърлото на Виолета и притихна. После положи и хляба на корема ѝ:

- В името на Аллах, ако си научила ученето си, рожбата ти да те познае и да слезе! Да бъде!

Райна подскочи на миндера. За миг все едно „Аллах“ развали магията. Погледна часовника - беше дванайсет и нещо. Три часа някъде бяха отишли... Бабите отпиха по глътка от водата и започнаха да я разливат в бутилки. Приготвиха една чанта и сложиха в нея водата и питката. Тръгнаха навън с Виолета, Райна пристъпяше последна. На двора чакаше мъжът на Виолета и не можеше да си намери място. Като я видя, хукна да я посрещне:

- Добре ли си? - попита я тихо.

- Да! - грейна жената. - Всичко е наред!

- Наред е ами, как да е, куражлия е тя - похвали я баба Магда. - Айде, вървете сега, че да почива.

- Аз тука съм ви донесъл едни неща - мъжът се замота в някакви торби. - Ето ги, дано да ви харесат, че не знаех какво точно...

Баба Рада измъкна едната торба и надникна вътре:

- Я, добре си се сетил, баш такава тава ми се губеше - обяви.

- Пък на мен ми се повтаря - изръмжа Сабрие, забила глава в друга­та торба. Мъжът съвсем се оплете:

- Аз и ракия съм донесъл. Домашна е, баща ми я е правил. Ето тука и едни пари съм сложил... за здраве, де... то нали така се дава...

- Колко са парите? - попита Магда.

Човекът никак не беше очаквал такъв въпрос. Райна си помисли, че ще му стане лошо.

- 60 лева, нали сте три... да има по някой лев за всяка. Казаха ми по двайсет лева на калпак, че било редно.

- Аз моя калпак откога не съм го слагала - ухили се баба Рада. - Виж, Сабрието без калпак не излиза, кажи му ма, Сабрие, днес с какъв калпак си?

- Айде, стига побърква хората, ма! - тросна ѝ се Сабрие.

- Брей, чудо! На Сабрието ѝ омекна сърцето! - смееше се Рада. Сабрие грабна шише с ракия и си тръгна.

- Не знам кой какво ти е разправял, синко, ама тавите и ракията стигат. Парите си ги прибери. Тука магазини нямаме.

Виолета пристъпи напред и се поколеба. После се наведе и целуна ръката на баба Магда. - Благодаря за всичко! - каза.

- Водата да я изпиеш цялата. А хляба да си разделите с мъжа ти.

- А на близките не може ли да раздадем?

- Не, в тоя хляб са твоите сълзи, твойте думи и твойта вяра. Тях само двамата ще делите. Айде, със здраве!

- Ама, ще стане ли сега, ще прихване ли? - осмели се мъжът.

- Каквото требе, беше речено - стореното ще бъде от тебе и нея

- и баба Магда се обърна и се прибра в къщата. Хората си тръгнаха. Райна се повъртя, повъртя и реши, че е по-добре да си ходи. Само Гос­под видя, че задигна една ябълка от легена на излизане. А Времето муш­на куките в кока си, покатери се по махалото и се прибра в часовника.

ПРАВАТА ВЯРА

Не спа цяла нощ. Пред очите ѝ бяха водата, хлябът... Чуваше ду­мите: „В името на земята, дето те е хранила... Не спирай да месиш... да бъде сторено... в името на Аллах...“ не, това не е хубаво... нещо е сбъркано, Аллах нямаше място там... Виждаше момиченцето в синя рокличка... тичаше и се смееше... очите на Виолета... Сълзите... Отня­къде се чу гайда. Райна стисна очи и се заслуша. Звукът се извиваше тежко в изгрева, обагрил прозореца. Беше хубаво. Някой в далекото запя.

Райна към Рая тръгнала.

На бели порти почукала.

Михаил ѝ отворил, Архангелът,

че Райна на Рая била вречена!

Райна скочи и се залепи на прозореца. Нищо. И музиката спря. И думите май бяха други Сънувала съм“ - помисли и реши, че няма да опитва да заспива повече. Облече се и излезе да обикаля махалата. Май не беше ставала толкова рано. А наоколо кипеше живот. На пъ­теката се изпречиха стадо овце и няколко кози. Отстъпи да им на­прави място и да не плаши животните. Накрая се появи някакъв едър мъж, с гугла и голяма сопа в ръката. Райна поздрави, а той отметна гуглата. Вятърът разроши бялата му коса, а очите му за миг я огря­ха. Прищя ѝ се да го заговори, но не намери думи и старият отмина...

- Я, кой е вилнял цяла нощ! - ухили се баба Магда на двора.

- Спах, ама се събудих рано и реших да се разходя.

- Е, като си станала, дай да свършиш нещо, бива ли? А дръж тая кофа и я занеси отзад. Аз ей сега ида.

Райна едва вдигна кофата, пълна с пръст. „Дали е пръст това и искам ли да знам?“ - запита се и мина зад къщата. Животните се бяха разтърчали. Тя остави кофата, обърна се и... на две педи от нея стое­ше Господ. Краката ѝ се подкосиха. Козелът направи крачка. Райна спря да диша. Животното приближи влажна муцуна.