Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Запомнила си го, хубаво!

- И тогава Сабрие каза нещо за Аллах и... не беше хубаво...

- Какво е казала?

- Ти говореше там нещо: „В името на земята“, пък баба Рада - „В името на Богородица“...

- Еее?! - баба Магда полекичка остави чашата на масата.

- Баба Сабрие каза: „В името на Аллах“... чух я много добре! И дото­гава всичко беше хубаво, и водата, и думите, и наричането. Беше като приказка, но наистина, а баба Сабрие като каза така и... Се развали - последните думи на Райна се удариха в мълчанието на Магда Богданова.

Очите на старата потъмняха и се впиха в очите на Райна. Часов­никът на стената спря. Младата опита да се размърда и не успя. Вре­мето също.

- А ти коя си, бре, че ще решаваш на кой как да му се казва Богът?!

- тихият глас на бабата се заблъска в стените. - Тебе питам!!!

- Аз... нищо не решавам... Само - Райна неистово опитваше да се изправи.

- Тебе майка ти как те вика? - очите на бабата бяха на педя от лицето ѝ.

- Райна - успя да издума.

- Татко ти как те вика?

- Райна.

- Тъй. Хората как те викат?

- Райна.

- И ти обръщаш ли се, като те викнат?

- Да...

- Ако ти викнат: „Магдо!“ - ще се обърнеш ли?

- Не.

- Тъй е и с Бога. Всяка душа дава нейно име на Бога. И така е си­гурна, че като го викне с това име, Богът ще се обърне към нея. Туй е свято име! Най-личното! А Богът е голяма сила, помни всичките имена. Никой няма право да ти нарежда как е правото име на бога! Никой! Само твойта душа знае твоето име на Бога. То е най-правото! На Сабрието богът се вика Аллах. И тя тъй го зове. И в моя дом никой няма да съди нейното име! И ничие друго! Разбра ли?

- Разбрах...

- Дано!

- Аз... никого не исках да обидя, просто питах - Райна търсеше думите...

- Не си искала, ама го стори. Мери си думите, Райно. Те са голяма сила. Речена дума, не мож върна обратно, затуй я претегляй, преди да я търкулнеш срещу някой.

- Разбрах... Аз... ще тръгвам. Нещо, ако има да ти помагам...

- Друго да питаш, искаш ли?

- Не.

- Лъжеш! Одеве ти рекох да не спираш да питаш! Като ти се е пад­нало да питаш, питай! Ама си стой зад питането! Какво още?

- За църквата...

- Седне ли някой с някого да си похортува за Бога, и... ей ти я на, църквата препречила пътя... Църквата, Райно, взе Бога от душите на хората, облече го в златни дрехи и му построи златна къща. После едни хора се облякоха и те в злато и рекоха, че само те чуват Бога, другите били глухи. Рекоха още, че който не ходи в златната къща, не е праведен. Измислиха и име на цялата работа - православие, правилно славене на Бога. Има хорица, дето ходят на църква, добре им е. Имат нужда, ходят. Аз нямам. Аз Бога си го чувам ей тука, в градината. И други останаха с Бога в душите. Всеки сам решава, Райно. Ти как го­вориш с Бога?

- Не съм се замисляла...

- Ами мисли! Мисъл требе да има. И движение му е майката. Че чо­века, ако го впрегнеш само да мисли, отиде! Само щуротии му идат в главата. Айде, тръгвай, че имам работа!

Райна стана и тихо излезе. Старата отпи от чашата, а часовникът на стената Въздъхна, тръгна и полекичка намота изгубените минути.

КОРЕНЪТ

На зазоряване гайдата я събуди отново. На другата сутрин пак. И на третата. И на седмата. На осмата сутрин набра Стоян.

- Айде, няма ли да се прибираш? - сънено вдигна Стоян.

- Спиш ли?

- Познай! Аз съм в София, събота е. Прибрах се преди няколко часа.

- Извинявай, ще звънна по-късно...

- Чакай! И без това ме събуди, какво става? Вече ставаш с кокош­ките ли?

- Исках да те питам колко мога да остана?

- Колкото искаш остани! Нали ти казах, че в тая къща вече никой не ходи.

- Просто не знам - дали е удобно...

- Райно, полудя ли? Вече колко стана, две седмици, няма ли да се при­бираш? То бива депресия, ама...

- Не ми се тръгва, Стояне! Говоря си тука с бабите, храня живот­ните...

- Кои животни, бе?

- На една баба. На тая - дето ми беше казал от нея да си купувам яйца.

- На Магда ли?

- Аха.

- Направо не мога да повярвам! Къде се къпеш?

- На двора. Топля вода и...

- Гола ли, бе, егати купона, а хората?

- Че то няма никой. Само кокошки... и един козел.

- А мъжът ти в Италия?

- Говорих с него, няма проблем.

- И какво му каза, че гледаш на баба си Магда кокошките?!

- Че искам да си почина.

- Ти си се вкарала в някакъв филм, казвам ти. Хората се чудят как да избягат от тая скапана държава - тя всичко си има в Италия - на село се завря. Ама, като си се кефиш, твоя работа.

- Благодаря ти!

- Няма за кво. Само дето май скоро трябва да ти идвам на свижда­не. Айде, обаждай се! - Стоян затвори, а на Райна ѝ идваше да излети през прозореца.