Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Хареса те Господ, а? Видя ли, казах ти, че е благ характер. А погали го, де, виж, че чака добичето! - Райна вдигна ръка, а козелът навря му­цуна в нея.

- Айде, стига толкоз любов! - баба Магда дръпна въженцето на врата на козела. - Райно, ти работа имаш ли, че ако нямаш, да ти намеря.

- Не съм решила още и първо мисля...

- Докато го измислиш, аз да ти намеря какво да правиш, а? Знаеш ли каква бърза мисъл може да му потече на човек, докато върши туй-онуй...

И Райна се хвана на работа. Работата беше някак... работлива. До­сега не беше пипала земята и хранила животни. Имаше една особена миризма в тая работа, която се просмукваше навътре в ума ѝ и успя­ваше да премете и най-скритите му ъгли. Поизмори се, поизпоти се и по едно време усети, че умира от глад.

- Райнооо! Яденето изстина, бре! - долетя глас от къщата и тя хукна да се измие.

- Умори ли се? - баба Магда тъкмо разчупваше хляба.

- Малко. Кой беше тоя, дето тръгна сутринта с животните?

- Вангел. Той ги обира всичките и ги води нагоре, на паша. Що питаш?

- Само той ли е останал?

- След кое? След потопа ли? - ухили се бабата. - Той и Танас. Ама Танас не излиза вече, скоро го чакаме и него.

- И други мъже няма, така ли?

- Така. Избягаха в гробището.

- И как се оправяте, май има доста мъжка работа, пък през зимата не мога да си представя.

- Не се оправяме. Живеем си живота. Да виждаш някоя да се опла­ква? Помагаме си, а и на повечето децата идат от време на време.

- Твоите идват ли?

- Аз нямам. Само двамата сме с Господ.

- А искала ли си... Искам да кажа... Мъжът ти сигурно...

- Моят Георги отдавна е в гроба, Райно.

- Не знаех... Съжалявам - смотолеви Райна и изведнъж ѝ се прииска да си ходи.

- За кое съжаляваш? За Георги или, че ме пита? Георги не го жали, не беше за жалене той. А за питането, не съжалявай нивгаш. Ти все питай, Райно. Умът се накъдря от питане. А деца исках да имам, ама ги изгубих. Две бяха, близнета. Пометнах ги и повече не можах.

- А не опита ли с наричане? Нали можеш? Или за себе си не става?

- Не е до моженето. Друга работа ми е дадена на мене за вър­шене. Ако имах две рожби, нямаше да я свърша. Всеки с работата си. - Магда замълча и като че ли умът ѝ излетя нанякъде. Райна реши да я върне.

- А Вангел жена има ли?

- Има! Рада! - Райна се задави.

- Шегуваш се!

- Рада му е жена, ама го изгони.

- Кога?

- Преди 20 години. Оттогава не му е проговорила. Той си вдигна сам една къщица под баира, да я държи под око и това е.

- И защо не се е махнал?

- Щото я обича, Райно! И в гроба тъй ще влезе, с нея под лъжичката.

- А тя защо го изгони?

- Заради една от града.

- Изневерил ѝ е? Тя хвана ли го? - ококори се младата.

- Глупости! Занесъл трендафил на една млада даскаличка долу, от училището. Два-три пъти занесъл и една кокошка взе, че се вдигна чак дотука и каза на Рада. Син им тъкмо беше заминал за София. Рада е луда глава, не я гледай ти. Превъртя, събра му партакешите и ги подреди на двора. Три дни ги реди. Първо ги опра, изглади ги, нагъна ги и почна да реди. Като чеиз за сватба ги нареди. А Вангел седеше на едно трикрако столче отпред и очите му празни. Как ли не ѝ говорих на Рада, нищо. На­края му вика: „Утре сутрин почваш да изнасяш. Ако до обяд не си се из­несъл, паля всичко!“. Тогаз Сабрието прибра нещата у техния сайвант. Синът им се разсърди и на двамата и се затри по Америка. А Вангел вдигна къща на баира.

- А баба Рада на баба Сабрие не се ли разсърди?

- Че що на нея?

- Ами нали му е помогнала...

- Първо - на Сабрието трудно някой ѝ се сърди. При нея тая работа не сработва. Второ - на Рада ѝ олекна, че тя се погрижи. Беше ясно, че Вангел е в сигурни ръце.

- Това не го разбирам - смръщи вежди Райна.

- Не ти ѝ трябва. Туй е тънка материя... Още да ти сипя, искаш ли? Райна си подаде чинията.

- Бабо Магде, искам да те питам едно нещо за вчера, за наричането!

- Само едно?! - подсмихна се старата и си наля лимонада. - Питай!

- Аз за цялото нещо после ще те питам, обаче има едно, което... не ми хареса.

- Че то не е за харесване туй, ма, Райно, то е работа да се свърши.

- Не, друго искам да кажа. Имаше едно нещо, което някак не му беше там мястото, стана ми неприятно от него, после исках да го забравя, ама... не можах...

- И кое те яде? - баба Магда отпи от лимонадата.

- Като наричахте накрая, когато питката беше готова... нали се сещаш, дето ѝ я слагахте на корема... питката...

- Давай направо, де! - присви очи старата.

- Тогава нали ѝ казахте едно нещо на Виолета: „Ако си научила уче­нето си, рожбата ти да те познае и да слезе...“