Розмари Мео - Стопанката на Господ

Излетя през вратата и застана пред Магда.

- Смятам да поостана - обяви.

- Ти си знаеш - бабата премиташе двора и не вдигна глава. - На Райна ѝ докривя.

- Няма ли да кажеш нещо? - попита.

- Ще ти кажа, че ония дърва там трябва да се преместят под стряхата и да се покрият с найлон, че ще вали.

- По телевизията ли казаха?

- Аз ти казвам.

- И как разбра в това слънце?

- По миризмата. Ще ми помогнеш ли, или не?

- Пак да те питам нещо, може ли?

- Само не прекалявай! Аз като ти казах да питаш, не съм рекла да се цаниш на тая работа!

- Само едно нещо, важно ми е!

- Давай!

- Моята магия можеш ли да я махнеш?

- Що рече?

- Аз живея в Италия. Там съм омъжена. Много го обичам мъжа си и там е хубаво, обаче ми направиха магия и се разболях. Сигурно свекърва ми. Тя не ме искаше и ме разболя, да ни раздели.

- Брей, да видиш ти! - баба Магда се подпря на метлата. - И каква ти беше болестта?

- Ами, първо ми беше мъчно. За приятелите ми, за майка, за татко, за брат ми... за кестените... После спрях да спя... не можех да ям, повръ­щах... не можех да им понасям езика... тях...

- Кои?

- Италианците! Те викат... постоянно, просто не могат да говорят спокойно... и са тъпи... не четат книги, представяш ли си? А морето им е много солено, не става за плуване и люти на очите. И сняг няма. На Ко­леда бяхме на брега на морето, беше 18 градуса! И никакъв сняг! А като те поканят на рожден ден, ти искат пари за вход, чувала ли си такова нещо? Веднъж колата се счупи през нощта на няколко километра от града и мъжът ми много се притесни. Викам му: „Какво толкова, звънни на някой приятел да ни изтегли, пък утре ще я оправим!“. А той: „Това да не ти е България, да будиш хората посред нощ!“. Направо не можех да повярвам! Че нали за това са приятелите! На мен ако ми звъннат, веднага се вдигам!... - Райна вече ревеше, а бабата я наблюдаваше вни­мателно. - И не можеш да изядеш никъде една супа! Нямат! .. И чакай да ти кажа - веднъж пътуваме с колата и около пътя гледам нацъфтели едни магарешки бодили, едни такива в лилаво и аз питам мъжа ми как се казва това, исках да знам думата на италиански, а той сви рамене: „Кой го интересува това какво е?“ - ми вика. На другия ден питах поне 20 човека, и те не знаят. Как е възможно?! Като коне с капаци са - освен работа и ядене друго не ги интересува! А в училището, дето ходех...

- Райно, за кое друго ти беше мъчно? - кротичко я прекъсна Магда.

- За всичко! За дърветата, дето им окапват листата, пък на техни­те - не. За кестените - кестените им не са като нашите!

- Що, какви са?

- Не знам, други са. И небето им беше друг цвят. А гората им - под­редена.

- Как тъй?

- Ей така, казвам ти! Нищо никъде няма ей така, да е избуяло, всич­ко е подрязано и подредено правилно. И има лампи.

- В гората?!

- То и гора не е... то е като парк. Те там са много народ и са нався­къде. Пъплят... Няма като при нас - пътуваш час и повече и няма къщи

- и едно хубаво и просторно... И ми беше мъчно за кофите за боклук и за асансьора...

- За кофите?!

- И за тях... Едни препълнени... И вечер идва един стар камион и ме събужда, като ги прибира... - Райна не успя да продължи. Баба Магда внимателно подпря метлата и я прегърна.

- Поплачи си, Райно! - Придърпа я на пейката и я залюля. - Я как ху­баво плачеш, туй е голям дар, такъв рев... - Люлееше я. - Не на всеки му се дават толкоз сълзи да изплаче... плачи, Райно...

Иззад къщата се показа Господ и кокошките се разбягаха. Райна се поуспокои.

- Ще ми махнеш ли магията?

- Нищо ти няма - рече спокойно бабата.

- А повръщането, а дето отслабнах в килограма, а дето не можех да спя? В София всички казаха, че това са симптомите. Ходих на изслед­вания, нищо. Ти нали можеш да наричаш? Наречи ме да ми се махне тая магия, моля ти се!

- Никой нищо не ти е направил, от тебе е, от корена ти! Той те е дръпнал за гърлото.

- Какво? Баба Рада и тя такива някакви май ми каза.

- Има едни хора с по-дълбоки корени от другите. Като дърветата

- и те са тъй. Едни с по-плитки, други - с по-дълбоки корени. Та тез хора като заминат някъде, душицата им трябва да знае кога ще се вър­нат. Ей тъй, да си засече времето, да си вземе колкото ѝ трябва сила да издържи далеч. Ако човек с дълбок корен реши да замине завинаги, душата му почва да се кахъри. Опъва се оная нишка, дето я свързва с корена ѝ, опъва се, зазвънява, дърпа, изтънява и накрая... прас, и се скъса. И тогаз душата залинява...

- Как така душата има корен, душата нали е... вечна - сълзите ѝ пак дойдоха в гърлото.

- Вечна е, чедо! Душата пребъдва много пъти. И много пъти идва и си отива от тоя свят. И всеки път, като дойде, избира - първо земята си и после - родителите. И като избере земята, на мястото, дето е слязла, се свързва с корена. И се затърколва едно учене...