Розмари Мео - Стопанката на Господ

- За кармата ли говориш?! - изуми се Райна.

- За кой?

- За кармата, за гените...

- Не ги знам тия. За съдбата ти думам аз, за орисията. Душата като реши пак да си дойде, има бая да учи. И затуй е важно откъде ще ѝ почне ученето. И нали е много стара и умна, избира къде да се роди и кои да са майка ѝ и баща ѝ. Ето, твойта душа е избрала нашта земя - българската. И като е дошла, се е забързала за нея. Ей тая връзка се вика корен. В корена има разни израстъци - род, народ, език, кръв, болежки, радости - Все останали от тези преди тебе. Те са ти беле­зите в съдбата, има ги, носиш ги вътре. Понякога и те се обаждат, Викат те, местят те напред-назад, искат си своето. Коренът затуй е много важен.

- И за какво е толкова важен?

- За да си здрава, Райно! В коренчето ти е силата. Щом старата ти душица е избрала една земя, имала е нещо наум. Затуй требе да се грижиш за корена си!

- И майка и татко ли съм избрала? - сякаш себе си запита младата.

- И тях. Я помисли, ако баща ти беше някой друг човек, такъв ли щеше да ти е животът? Ей на, сети се за някой, дето познаваш. Ако той беше твой баща, как щеше да е?

- Различно...

- А ако се беше родила на друго място - далече, в немско? Или по ония там, снежните места? Или пък по ония, дето ходят забрадени це­лите? Как щеше да е?

- Друго...

- Туй е, щото душата си знае работата. Тя си е избрала точно тука да дойде и това си е.

- Че тука да не е лесно?

- А кой каза, че требе да е лесно? Викам само, че твойто си учене, за да го изучиш, оттука е трябвало да почнеш, туй е.

- Твърде просто звучи, бабо Магде... Знаеш ли колко книги са писани за това...

- Истината винаги е проста, Райно! Ама на човека все му се ще по-сложно да е. Че се обижда от простото. Простото не е за всяка уста лъжица.

- А ти откъде ги знаеш тия работи?

- Оттука. От мойта баба, от нивата, от плетенето...

- От кое плетене?

- Ей от онуй, простото, на две куки. И от хурката. Докато изпридаш нишките, някак умът ти преде. И реди едни думи... От хурката идат, жива е тя. Ако жените захващаха хурка, нямаше да забравят простото!

- И сега какво да правя? Мъжът ми е там, в Италия! - очите на Райна изпиваха бабата.

- Ти сега как се усещаш?

- Добре съм вече, нищо ми няма. Спя като заклана, ям, един апетит ми се е отворил...

- И магията ти според тебе къде отиде?

- Не знам...

- От корена е, Райно. Видиш ли, като си у дома, добре си. Дълбочък ще излезе твоят корен, ще требе да го слушаш. Явно тука, на твойта земя, работа имаш за вършене.

- Е как, а мъжът ми?

- Да идва тука при тебе, нали те обича? - Господ тихичко се при­ближаваше.

- Много ме обича, обаче там му е всичко... Работата му, семейство­то... Не мога да го накарам да ги остави...

- Ти твоите как ги остави?

- Не знам, така стана... Беше ясно, че аз ще отида...

- За кой?

- И за двамата... Аз, бабо Магде, ако се върна в Италия, какво ще стане - ще се разболея ли пак...

- Не! Ще умреш! - Райна скочи и се блъсна в Господ. Обърна се и ху­кна през портата.

Бабата потупа козела и притвори очи. Закапаха едри капки.

Под оня голям дъб в приказната гора втората баба - нищенарката, отново погледна към кошницата, порови из кълбетата и избра едно светлозелено, изумрудено. Дръпна две нишки от него и започна да пресуква. Ръцете ѝ прескочиха един възел, след туй още един и продъл­жи. Нишката ставаше все по-дебела...

ДУМИТЕ

На другия ден Райна слезе в града и си купи тетрадка. После се върна и си взе още една. Прибра се на село, затвори се в къщата и из­писа 5-6 страници. Излезе, изпуши две цигари и писа пак. Писането се отприщи изведнъж като река. Все едно дълго време е имала дига. Пър­во се прокрадна ручей, след това - втори, после се сляха и забучаха. И изведнъж дигата рухна и реката от думи се втурна през сърцето на Райна да излиза навън. Не четеше написаното. Сякаш тя гонеше думи­те, а не те нея. Искаше да хване вече речени думи и да ги нареди на листа. Някои не се хващаха, други попиваха здраво. Имаше едни думи от наричането на Виолета, за които се сети изведнъж посред нощ. Скочи да ги запише и не можа. Думите избягаха от главата ѝ. Стисна очи и опита пак... не! Май за трети път се случваше. Думите сякаш бяха живи, имаха характер. Имаше едни силни думи, които не искаха да застанат на листа, усукваха се и се изплъзваха. Една вечер Райна разбра, че ако спре да ги бори, отново се връщаха в главата ѝ. Ако продължи да ги натиска, изчезваха в забрава и не се връщаха повече. Имаше думи, които не даваха да бъдат записани, бяха само за помнене. И Райна се научи да помни...