Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Значи идвам?! - скочи Райна

- Аз какво рекох, бре? Оглуша ли?

Райна хукна през вратата, подмина Рада, която тъкмо влизаше и даже не я видя. Влетя в къщата, измъкна кофата, напълни я догоре и включи бързовара.

Горе Магда се въртеше около мивката. Рада се подпря на вратата.

- Тя е, нали? - тихо попита.

- Отрежи си баница, че имам работа! - рече другата и затрака с чиниите.

ЯНЬОВДЕН

Като падна слънцето, започнаха да прииждат хора. Райна ги гле­даше през прозореца. Не си говореха, преминаваха бързо и мълчаливо, носеха раници. Имаше и много млади. Една жена беше бременна. Слезе и тръгна след тях. Събраха се накрая на селото. Рада ги посрещаше. Магда дойде след малко и ги поведе. Вървяха дълго, пътят се изкачва­ше, мина покрай две кошари и влезе в боровете. Изви се между тях и изведнъж се ширна поляната. Огромна като летище. На високото за­лезът още не беше сторил място на нощта и тъмни пламъци багреха небето. Магда събра хората. Каза им, че надолу, оттатък боровете, има извор и ще носят вода оттам. От другия край се подаде мъжка фигура, приближи се, застана зад бабите и си сви цигара. Рада го изгле­да и се премести. Магда разгъна едно одеяло и рече всички да си оста­вят фенерите и телефоните там. Хората се посбутаха и започнаха да вадят от джобове и раници. Една жена се обади.

- Съвсем без светлина ли ще останем?

- Огънят свети достатъчно.

- А като ходим в гората? Аз си нося свещ. Нали е бдение, свещ може, нали?

- Бдение е, не литийно шествие - рече Магда. - Ясно съм казала, ни­каква светлина и никакви приказки. Сега е време, който иска да си ходи.

- Никой не тръгна. - Хубаво! Вангел отива да запали огън на извора, вие отивате за дърва. Мъжете си сбират дървата за техния огън, жените за техния. Никой да не се меси в огъня на другите, айде!

Хората плъзнаха през поляната към боровете. Райна тръгна с же­ните. Магда обиколи поляната, после пак и пак. Нашироко обикаляше и стесняваше кръговете. После посочи две места. Рада отиде и сложи по една бяла кърпа - за всеки огън по една. Хората започнаха да при­иждат с дървата. Редяха ги отстрани - около кърпите. След малко се дигнаха две купчини. Магда извика най-стария и му каза нещо. А тя отиде до женския огън. Така бяха редени, че да не се виждат един друг. Магда събра жените в кръг. Коленичи до купчината, зарови две ръце в пръстта и затвори очи. Жените утихнаха. След малко драсна клечка и огънят лумна като див. Магда стана и поведе жените в средата на поляната. Мъжете дойдоха и те, старият ги водеше.

Кръгът стана голям. Откъм извора се появи Рада с пълно менче. Сложи го в средата на кръга, зави водата с една кърпа и се наре­ди между хората. Магда накара всички да коленичат. Хората започ­наха да придърпват чували, постелки. „Не! На пръстта!“, рече Магда. Направиха го. „Ха сега опрете ръце о земята! Сега слушайте!“ Райна усещаше миризмата на пръст и трева. Вдиша дълбоко и душата ѝ въздъхна заедно с нея. В лявото ѝ ухо тихо пропищя гайда. Нейната, дето я чуваше сутрин и все не можеше да я види. Като че от зе­мята извираше и я стягаше през гърдите. Магда изправи хората и тръгна по кръга. В този миг сякаш някой опъна жица. Времето пре­сече поляната и се нареди до Рада. По жицата тръгна ток. А Магда заставаше пред всеки и му надзърташе в очите. На хората душите им затрептяха и звъннаха. Райна чу, че някои заплакаха... Дойде ней­ният ред. Магда се изправи срещу нея и я погледна. Времето махна с ръка и светът спря. Бабата сякаш беше по-висока, друга беше и... Сега си я спомни. Знаеха се отпреди, отдавна, други хора се завъртя­ха пред очите ѝ... тичаха нанякъде... имаше и деца, коне... много коне... Мястото беше същото - ето го възвишението в далечината... Магда беше млада, с тежки кестеняви плитки... Тичаха двете през поляната и се държаха за ръце, а наоколо миришеше на изгоряло... Очите им се преплетоха, после душите. Нещо се откърти от сърцето на Райна и опита да плисне през очите ѝ. Очите на бабата не я пускаха и млада­та стисна зъби. После ѝ стана леко - сякаш краката ѝ само ближеха поляната. А Магда гледаше вътре в сърцето ѝ, виждаше през него и минаваше оттатък, в оная, приказната гора. Там нищенарката дръ­пна бялото кълбо, пресука двойна нишка и запреде. Магда се наведе и опря чело в челото на Райна. Рада затвори очи. Конете се стопиха зад хълма. И магията тихо сработи.

Времето изля и последната светлинка от небето. Когато вдигна очи, Райна видя огромните звезди на Балкана. Сякаш слънцето си беше наметнало стария плащ, прокъсан от векове носене, и през дупките му прозираше слънчевият огън.