Розмари Мео - Стопанката на Господ

Райна към Райко тръгнала.

На бели порти почукала...

На Райна ѝ се стори, че изгуби пътеката. Огледа се, не я вижда­ше. Сети се за думите и затвори очи. Не биваше да я гони, а да си я спомни. Като отвори очи, пътеката се усука в краката ѝ и я пове­де. След малко излезе на извора. Приседна на огъня. Тъмнината от­въд него се сгъсти. Не искаше така, искаше да вижда гората. Ста­на и се поотдалечи малко, спотаи се. Този път съчка изпука съвсем зад гърба ѝ. Обърна се бавно и видя дългите уши на голям сив заек. Заекът ѝ кимна, закопча си жилетката и си продължи по пътя. Рай­на се позасмя, запали цигара и отиде до огъня. Стопли се, отпусна се, унасяше я. Гребна шепа вода от изворчето и си наплиска лицето. Пред очите ѝ изплува Микеле. Уж беше той, ама не съвсем. Лице­то му беше някак по-старо, чуждо лице. Седеше в неговата лодка и гребеше, а около него - блато. Викаше я, а тя не искаше да мине през блатото. Микеле загреба по-бързо и се стопи. Появи се друга лодка. Мъжът в нея ѝ беше смътно познат. Понадигна се да го види и той се разтвори. Стисна очи и ето го пак. Да... Очите му... Прили­чаха ѝ на едни други очи... на Вангеловите, но по-млади... Мъжът ѝ махна и нещо я стопли, дръпна я. Прииска ѝ се да го извика да дойде при нея, но не можеше да си спомни името му... Райна на Райко била вречена, припяваше улулицата... Райна на Райко... Райкоооо... Отзад в лодката се мерна баща ѝ. Райна извика... и отвори очи. Баба Рада се­деше и ровичкаше нещо в огъня. Райна понечи да каже нещо и Рада отряза с ръка думите ѝ. Успя да млъкне навреме. Бабата ѝ даде знак да се връща на поляната.

А мравунякът продължаваше да щъка по пътя си. Ако придреме ня­кой, Магда го сръчкваше и му умиваше очите. Някой каза нещо, беше съвсем тихичко. Райна реши, че ѝ се е сторило. Магда стана, взе мен­чето и го остави пред един от мъжете. Ятото очи го накаца. Той пре­хапа устни, взе менчето, и тръгна към извора. Когато се върна, сложи менчето в краката на Магда, а тя му кимна да си ходи на мястото. Бабата взе съдинката и почна да я люлее като бебе, нежно, сладко... По едно време погледна вътре, попочука леко по стените и пак върна менчето в средата. Месечината натежа и почна да пада. Хората се посъбраха на огъня, а Вангел не спираше да го храни с дърва. След ня­кое време още някой изтърва дума и смени водата. После пак... Магда я залюляваше всеки път и я връщаше до огъня.

Небето просветля тънко. Никой не видя. Но всички чуха. Из­веднъж птиците полудяха. Кукувиците поведоха утрото и го по­несоха над поляната. Много от хората за първи път чуха как се събужда родата им. Гласовете им напираха да кажат нещо на дру­гите, да рекат колко е хубаво. Ала Магда ги държеше здраво и вардеше думите да не излизат. Райна дишаше с пълни гърди и не от­късваше поглед от розовата пъпка на хоризонта. Растеше тя и почервеняваше. Магда се изправи и всички - подире ѝ. Дигна ста­рата поглед към изгрева и спря да мига. Времето остави куките и се изправи и то. Сърцата предяха Яньовден - две къси вдишвания, едно дълго издишване - две налице, едно - наопаки, едно - за сила­та...

Магда вдигна ръце, а в ръцете ѝ разцъфтя слънцето.

Вангел запя.

Пуста младост, мале,

пуста младост,

пуста младост, милай мале,

не се стига.

Рада подхвана.

Старост дебне, мале.

Старост дебне.

Старост дебне, милай мале, като сенкя.

Дай ми сила, мале.

Дай ми сила.

Мойта сила, милай мале, пак да найдам!

Магда отиде до едно дърво и донесе голям житен сноп. Докато Рада и Вангел пееха, Магда редеше житни класове в краката на хора­та. После подеха и те.

Плачеха и пееха така, че кукувиците замлъкнаха.

Магда вдигна менчето, отпи и го ливна в огъня. Съсъкът огласи поляната, а бабата стори една трета работа, дето не е за писане. Ко­гато Вангел и Рада се изпяха, Магда застана пред хората, погледа ги малко и им стори нисък поклон. Гласът ѝ проехтя.

- В името на Бога, душата ми и земята Българска, благодаря ви, че бяхте!

На другия ден Времето донесе кошница с кълбета и я остави пред прага на Райна. Всяка сутрин по изгрев едно кълбо изскачаше само̀ от кошницата и се търкулваше нанякъде. Райна се събуждаше, излиза­ше пред портата и тръгваше по кълбото. Не го виждаше, но нещо я теглеше подире му. А кълбото се търкаляше ли, търкаляше и накрая спираше в приказната гора. Там, под Горуна, нищенарката изпридаше нишката на Райна. Нишката ставаше все по-дебела. Пъстро и здраво навързана, с много цвят и много възли. По възлите - като по стъпала - пристъпяше магията и попиваше във вълната.