Розмари Мео - Стопанката на Господ

Магда Богданова си свърши първата работа и мъжете и жени­те се разделиха. Работата беше от онези - дето бяха за помнене - не за писане. Рада ѝ даде знак, Райна се дръпна в тъмното и легна в тревата. На женския огън започна наричане. Всяка жена си викаше силата. А баба Магда я питаше за какво ѝ е тази сила. И искаше ясен отговор. Не мирясваше, докато не го получи. Продължи дълго. Менче­то се въртеше по кръга и не спираше. После Магда стана, заръча на жените да мълчат и тръгна към мъжкия огън. Времето това и чака­ше. Седна между жените, извади две куки и започна да плете вълнен пояс. Като изплете няколко педи, го намота около кръста на една от жените. После на следващата и на следващата до нея. Райна вдигна поглед и ѝ се стори, че нещо се движи по кръга. Пълзеше ниско долу, около скутовете на жените, но без ред. Прескачаше, пак се връщаше. Когато се взря да го види - изчезна в огъня. Тя пак затвори очи и се заслуша. Времето се ухили и седна до Райна. Затрака с куките. А Рай­на чу как сърцето ѝ прехлопа. Две кратки вдишвания, едно дълго издишане. Две налице, едно наопаки, Времето плетеше и преплиташе...

После Магда пак се появи и изведнъж дигна жените. Поведе едно хоро - женско. Жените се накичиха една за друга и Магда заситни през поляната. Следваха я. На някои им беше тежко, други преплетоха кра­ка, а бабата ситнеше към боровете и теглеше хорото в тъмното. По­сле изведнъж жените сякаш литнаха, само дъхът им засвистя по по­ляната. Магда ги водеше на кръгове, отваряше кръга, затваряше го и дъхът ѝ просвистяваше през зъби. Тръгнаха към мъжкия огън, закръжиха зад мъжки гърбове и мъжете се надигнаха. После Времето изчатка с куките, а откъм гората се обади улулица. А баба Магда свърши още една работа, дето не е за писане.

Когато двата кръга се преплетоха, седнаха на огъня да си пое­мат дъх и да си съберат главите и душите. Вангел изплува от тъм­ното и приседна. Магда рече, че почва мълчането. Каза, че един по един ще ходят на извора и ще остават по малко там. Цяла нощ - до изгрев, да не спират.

- На извора сами ли ще стоим, няма ли някой да ни чака? Все пак тъмно е, ако изскочи нещо...

- Има една дума: „природа“ ѝ се вика - отвърна кротко Магда. - Зна­еш ли що е?

- Е, такова като тука, гора, планина, дървета...

- Не, ядката е в думата, чуй я добре, тя сама ще ти рече какво е. Тая точно дума значи „при родата“. И тая нощ затуй сте дошли, да се върнете до̀ма, при родата, там, отдето сте тръгнали. Гората има друг живот, няма да го пресичаме, няма да пречим на никой. Ако счупите хатъра на гората, не мож извикате силата. И да изскочи нещо, то си е до̀ма, ти си му дошла в къщата. Затуй кротко и тихо му се отмести от пътя или постой да отмине. И се ослушвай. Да чуеш същината. Ако гората те познае - и родата те е познала.

- Малко ме е страх... Самичка... - призна си жената.

- Хубаво, че те е страх. Инак няма смисъл, няма нищо за прескача­не. Как ще си вземеш силата, ако не прескочиш страха?

- Може ли с мъжа ми заедно да ходим дотам?

- Не. Всеки сам ще си извърви пътя. Всеки си е страж сам на себе си и сам ще си води битката. Тука вече женско и мъжко няма. Има душа, а душата има даян. Кой колкото му е даянът, толкоз ще му е на­края празникът. Друго има ли? - Нямаше. - Ще стоим на мъжкия огън. Женският да не опустява. Една жена винаги да има там, да го варди. Ако се търкулне думица тая нощ, продумалият взима менчето и сменя водата на извора. Водата требе да е чиста, мълчана докрай.

Огънят се надигна и опари лицата, кръгът се люшна назад. В тоз миг баба Магда дигна ръка. Цяло ято очи накаца по тая ръка. Бабата стана, махна кърпата от менчето и ливна леко в огъня. Див съсък се разнесе по поляната и преряза всяка реч. Огънят изпи водата и мълчането отпочна. Магда остави внимателно менчето и вече не го покри, върна се на мястото си. Поогледа кръга изпод вежди и се поотмести малко встрани. На празното място приседна Времето и из­вади куките.

След малко първият тръгна към извора. Една жена се надигна и отиде към женския огън. И се почна. Едни ставаха, други присяда­ха. Магда и Времето тихо преплитаха и всичко имаше ред. Сякаш беше мравуняк. Всеки си знаеше мястото и си вършеше неговото. Народът се успокои, събра се някак в себе си. Дойде ред на Райна. Надигна се и тръгна. Луната тъкмо изгряваше. Огромна, червена - с отхапан край. Дигаше се бързо. Всяка крачка на Райна я дърпаше нагоре. Преди да влезе в гората, Райна се обърна. В тоз миг месечи­ната се изля връз поляната. Уми лицата на хората и надвисна да ги пази. Времето я бодна с една кука и я донагласи. Гората посрещна Райна. Сенките се надбягваха околовръст и се кикотеха. Шумоленото се усили, съчка изпращя някъде, нещо поизпъшка и на Райна ѝ запърха сърцето. Някой прикаца над главата ѝ и запя.