Розмари Мео - Стопанката на Господ

Райна почака още малко. Господ я задърпа обратно към боровете и тя реши да го последва. По пътя усети, че главата ѝ пак е опразнена. Все така ставаше, като се срещне с... С кое? Сякаш нещо изтичаше от главата ѝ, за да стори място за друго - ново. Господ блъсна пор­тата и си влезе сам. Магда говореше по телефона. Райна приседна на крайчеца на миндера и зачака. Разговорът се проточи, но като че ли накрая бабата се разбра с човека отсреща.

- Рано тръгна, рано се върна, а? Брей, да се не минеш да ходиш по-дълго, тъй ли? - усмихна се Магда. - Мекици ще ядеш ли, след малко иде Рада, заръчала ми ги е с пудра захар, сладички да са. Няма насищане, ей! Като беше по-млада, в махалата ѝ викаха Шекер Рада, знаеш ли?

- Видях дядо Вангел.

- На поляната ли ходихте? Той там пасе добитъка. И оттатък де­рето ходи, ама ти си го видяла рано и...

- Съблече се и облече една бяла риза - тихо каза Райна. Магдиният гръб се поизпъна.

- Друго какво видя?

- Нищо. Стоя и гледа в слънцето, после тръгна.

Магда се обърна полека.

- Требе да ми кажеш.

- Първо ти ми кажи!

- Няма да се пазаря с тебе. Пак те питам, друго видя ли? - Нещо студено звънна в гласа на старата.

- Ако ти кажа, ти после ще ми кажеш ли какво става? - не се предаваше Райна. Магда скочи.

- Айде ставай и тръгвай!

- Къде, нали си говорехме...

- Отивай си, рекох! И да не си се вяснала! - изсъска Магда.

- Бабо Магде, аз... извинявай. Исках само да знам... пък ти не всичко ми казваш...

- Ти коя си, бре, че ще ти казвам всичко?! Келеш! Вчера се родила, всичко иска да знае. Като те пита стар човек, ще отговаряш! Старият, ако реши да не говори с тебе, само глава ще сведеш! Ясно ли е? Не ти увира главата на тебе! Дебела глава! Айде дим да те няма! И докато не те викна, очите ти да не видя!

Райна изхвърча през вратата. Ревеше ѝ се, място не можеше да си намери. Не беше честно. Нищо лошо не беше направила. Нали тя ѝ беше казала да не спира да пита... Крачеше ядно към къщата. Писна ѝ от всич­ките дивотии. Преоблече се, метна се в колата и запраши към града.

Рада влезе в кухнята и седна. Миришеше на мекици, а две я чакаха в чинията. Придърпа захарницата и щедро си сипа. Магда приседна до нея и си сложи бучка сирене.

- Сабайле Райна видяла мъж ти на поляната - Магда почна меко.

- Не ми е мъж - спокойно рече Рада.

- Стоял си там и гледал в слънцето.

- Няма си работа, зяпа. Тя неговата все е такава - зяпане. Я по до­битък, я по слънцето, я по някоя фуста...

Магда ѝ дръпна чинията.

- Облякъл си бялата риза - рече. Рада впи очи в нейните.

- Друго сторил ли е?

- Каквото требе.

- Нож вадил ли е?

- Както си требе.

- Друго какво каза момичето?

- Тя и толкоз не рече. Беше уплашена.

- И сега какво? - гласът на Рада се прекърши.

- Ти решаваш.

- Нищо не решавам аз! - надигна се Рада и тръгна да излиза. - Той го реши сам отдавна. Нищо не се е променило...

- Радо! Нямаш време! - тихо рече Магда. А вратата полека се затвори.

ИЛИНДЕН

Райна си намираше работа. Беше се научила къде какво, а и по се­лото хората вече я знаеха. Имаше какво да прави, с кого да си приказ­ва. Но ѝ тежеше. Знаеше, че не бива да ходи до баба си Магда, а много ѝ се искаше. Опитваше се да измисли причина, но сякаш беше изглупяла, нищо не ѝ идваше на ума. И една сутрин тръгна подир Вангел. Следваше го издалеко. Животните подрънкваха кротко с хлопките, а птиците се мъчеха да ги надпеят. След малко влязоха в боровата гора под пасището. Райна реши да заобиколи и да го причака от горната страна. Скри се зад един бор и се замисли как да подхване.

- Рано си станала, Райно - гласът на Вангел хем я стресна, хем я стопли. - Отдавна те гледам да се въртиш около жените. Дошъл е ред на мен да ми дойдеш на гости, а? - усмихна се старецът.

- Може и да е дошъл - изпъна се Райна.

- Гявол си ти. Баш си ми точният гост за празника. Айде да ходим нагоре, че добитъкът си иска своето.

- Какъв празник? - тръгна Райна редом с Вангел. Старият пристъ­пяше тежко, а младата не го изпускаше.

- Илинден е днеска. Голям ден.

Качиха се на пасището и тръгнаха към горния край. Слънцето беше изгорило тревата и всичко се беше жлътнало. Само нагоре про­зираха зелени петна. Леко свърна от пътеката Вангел и... Горе се въз­правяше чинар. Огромен, коронясан сякаш от друга сила. Клоните му се протягаха далеч, оттатък света, а корените му извираха на огро­мни възли изпод земята. Като го видя, Райна спря. Вангел се подсмихна в брадата си и я остави да се нагледа. А нейните очи пиеха от силата на дървото и все оставаха жадни. Видя как Вангел за миг опря чело в чинара, после извади от торбата си едно одеяло, разстла го и ѝ мах­на. Добитъкът се разположи и кротко захрупа наоколо. В мига, в който Райна се мушна под чинара, пръстите на втората нищенарка подскочиха по Райнината нишка. Съдбата беше оплела възел. Нищенарката спря за миг, поопипа възела, дръпна от кълбото една яркожълта нишка и продължи да пресуква приказката. А в приказката Райна срещна Ван­гел по своя воля и по нечия друга, на слънцето.