Розмари Мео - Стопанката на Господ

Заиграха пак пръстите на стареца. Райна припали от късата цига­ра и миризмата се разстла по одеялото. Легна и впери поглед в коро­ната на чинара. Старият се надигна и тръгна нанякъде. Димът мина през главата на Райна, накълби се в душата ѝ и се изтече през крака­та ѝ в земята. Коренът на Райна и коренът на чинара се поздравиха. Жената усети нещо, което я притисна за миг към земята, и в следва­щия ѝ даде крила. Мина през тялото ѝ, блесна като мълния зад клепки­те ѝ и се стопи в короната на дървото. Господ се мярна в далекото иззад боровете. След малко и Райна хвана пътеката подир него.

ГЕРМАН

Не ѝ се прибираше. А и беше гладна. В къщата имаше само хляб и сирене, в града не ѝ се слизаше. Краката ѝ я поведоха право у Рада. Ба­бата човъркаше нещо между китките в двора. Миришеше вкусно.

- Честит празник! - викна Райна през портата.

- Бре, кога дойде от града, кога ги научи и празниците! - зарадва се Рада. - А влизай, де, тъкмо съм наготвила петела.

- Курбан ли си правила?

- Нямам аз дългове, че курбани да правя. Ред му беше на петела и си му дойде баш на Илинден. На теб кой ти е говорил таквиз работи?

- Никой. Чела съм някъде - за миг се поусука Райна и бързо добави. - Чела съм и за един друг обичай, за Герман. Ти можеш ли да ми разкажеш?

- Че мога, ами. Ама няма от приказки да умрем от глад. Влизай въ­тре да сложа да хапнем, пък ще си приказваме.

Кухнята на Рада беше по-голяма и по-светла от Магдината и блестеше от чистота. Като влязоха вътре, бабата крадешком обърна някаква снимка на полицата, но Райна я видя. Слънцето надничаше през тесните прозорци и се оглеждаше в огледалото над мивката. По дър­вения таван играеха слънчеви зайци и се криеха зад гредите. Когато старата сложи чиниите и сипа, на Райна ѝ прималя от миризмата на гозбата. И докато не си обра с един залък и последния сос, не намери сили дума да продума. А Рада я наблюдаваше как лакомо яде и се радва­ше, че има кого да нахрани. После стана, извади някакви сладки и дойде ред на приказките.

- Да ти река сега за Германа. Тоз обряд се прави по туй време - в Илииния месец - юли. Тогаз е вършитбата и хората си прибират жито­то. Затуй е много важно какво ще е времето. Сушата и градушката по туй време са мор. И хората са му измислили колая и правят Герман. Германът е калена кукла.

- Какво?

- Кукла от кал. Куклата си има всичко, съвсем като човек - има си уши, очи, уста, крака, мъжки атрибут, а ръцете ѝ са скръстени на гър­дите. Прави я някоя много веща жена в селото. Туй е кукла смъртник.

- Ужас! Ама, че гадно звучи!

- Нищо гадно няма. Туй е народна магия от време оно и на много хора е помогнала. Ама ти си градски човек, няма откъде да знаеш каква беда е Илия да ти умори житото. Туй значи децата ти без хляб да оста­нат цяла година, страшна сиромашия и болести са туй. И неволята е на­учила хората как да се пазят. Та прави бабата тая кукла и я нарича, дава ѝ име - от суша ли ще е, от градушка ли, или от многоводие. Значи, че селото ще погребва сушата или градушката, или пороя, ще се отърва­ват хората от тях, според какво ги е сполетяло в момента. Германът може да е Герман Сушилец, Герман Поройник или Герман Градушкар. Кога­то е готов Германът, към него се отнасят като към покойник. Полагат го на лично място за поклонение, носят му цветя и го оплакват. Вика се и поп за опелото. После му се копае гроб и се погребва. Изпровожда го цялото село! След туй се раздава по къщите за „Бог да прости Германа".

- И се прави съвсем наистина, с всичките тия работи? И защо чак така?

- За да се помогне на хората съвсем да повярват, че злото си е отишло. Само тъй то си отива наистина!

- Ти била ли си, като се погребва Герман?

- Даже аз съм го правила. Преди три години, в Кривата махала. Като почна една суша по нашия край, земята се беше цяла пропукала, цялата сякаш в тежки рани и белези. И една сутрин направих Герман Сушилец. Курдисахме го в параклисчето на старите гробища. Дойде бая народ и всеки носеше китки. Попът си го опя, както си требе, и го зако­пахме. През нощта се събудих от едни тежки тътени. Като загърмя и затрещя Илия - изкарахме си акъла. Всички наизлязохме посред нощ на мегдана. Пък аз се уплаших да не сбъркахме нещо, че да ни удари градуш­ка сега. Ама Илия си знае работата. Закапаха едни едри капки и се изля един дъжд - благословия беше туй. Два дни валя, ама кротко и гъсто. За­твори раните на земята, но не удари житото. И всичко си беше, както

си го бяхме нарекли. Ама освен Германа за Илия отиде и Стоенчовият бик, дето цялата Крива махала чакаше на него. Бастиса го сам Стоенчо, като спря дъждът. От благодарност! Попът пя и на тоз курбан.