Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Луда ли си, ма? Ще ми изпотъпчеш цветята. Къде си тръгнала с тая кранта? - Сабрие не ѝ обърна внимание. Слезе, мина отзад, отвори каруцата и почна да смъква някакви пакети насред двора. Рада се спусна и разкъса един. Дръпна се като опарена. Райна отиде да види.

В пакета имаше чаршафи и кърпи. Сабрие промърмори:

- Не зяпай, а вдигай дърмите. Айде, че ме боли гърбът.

- Не ги искам тука! - рече Рада с половин глас.

- Изгори ги тогава! Повече в мойта къща няма да седят.

Райна почна да помага. Рада се помота, пък взе да носи и тя. Раз­товариха и Сабрие се метна на каруцата. Рада застана отпред:

- Кажи на оня, че само аз мога да го повикам, чу ли?

- Ти му кажи. На теб ти е мъж - Сабрие излетя през портата и я остави да зее.

Рада остана загледана след пушилека. Райна почака малко и не издържа:

- Какво става?

- Прибирам си Вангел! - секна гласът на Рада.

Имаше нещо в мълчанието, което Райна се научи да чува тоя ден. Трудна работа беше тая. То е една порода мълчание, дето трябва да се научиш да ѝ познаваш белезите. Рада дълго мълча - като пред дълго казване. После дълго разказва. За Слънцето, за бялата риза, за Вангел - за ножа и за сянката. Каза, че Вангел бил сторил Преображение, по­следното - третото. После пак замълча. Туй мълчание беше друга по­рода, по-дива, то си беше за сам човек. Райна стана и тихо си тръгна. В тетрадката се наредиха Радините думи.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

В живота си мъжът три пъти сторва Преображение. Първия път - като навърши седем години. Тогаз се смята, че момчето вече е достатъчно голямо и знае кое е добро и кое - лошо. Тогаз от баща си получава първия си нож. С тоя нож ще се пазят до края на дните си. Рано, преди изгрева, бащата води сина си на нивата. Земята требе да е родова, неговите хора да са я копали и жънали. То сега градските деца си нямат земя. Ама ако рече някой баща да научи син си как се

става мъж, все ще му намери колая. Ще го изведе някъде. Навън, на жива земя, дето да се чува как диша пръстта. Та оставя бащата сина си сам, застава далеч, да не го вижда момчето, но пази да не минават хора. Момчето требе да си се усеща само, да си изпита куража. Кога­то почне изгрева и сянката му се просне дълга зад него, с ръка на сър­цето първо требе на глас да се заяви пред Слънцето. Изрича си ясно и високо името и къде му е коренът: „Аз съм Георги и съм българин!“ - казва. След туй вади ножа и си отрязва сянката - прокарва бразда в пръстта зад петите си. В тоз час момчето отрязва пъпната връв с майка си и става мъж!

Втория път мъжът прави Преображение, когато му се роди първа рожба - мъжка или женска. Тогаз отива на същото място сам, с оня нож - от баща му, дето е. Слънцето изгрява, сянката му пада дълга по­дир него и тоз мъж пак му се заявява кой е. И казва пред Слънцето, че го е избрала първа рожба и че пътят му вече ще е преплетен с нейния. После се зарича, че ако се наложи, ще си даде живота за нея! Дига ножа и пак си реже сянката. И от тоз изгрев пътят му не е сам път, а два пътя - преплетени.

Не всеки мъж стига до трето Преображение. Третото требе да го е заслужил. Тоз ден настъпва тогаз, когато е отчувал рожбите си, погрижил се е за бъднините им, дигнал е къща или чешма, оставил е с нещо дирята си. Ако няма рожби, да е стигнал до покой в сърцето. То­газ иде време да се погрижи за неговата си душа, преди да се прибере в Светлото. По ранни зори облича нова бяла риза и отива на същото място, на родовата си нива, с татковия си нож. Някои го правят на гроба на баща си или дядо си. Слънцето изгрява и тоз път се гледат дълго, знаят се, радват си се. Като е готов, старецът вади ножа и си реже последната сянка. Оттука тръгва душата му да се прибира в Слънцето, към смъртта си. Настанало е време за дълбока оран, да си види Орендата. Какво си казват тогаз човекът и Слънцето, си е тяхна работа. После старецът се прибира у дома, съблича си бялата риза и я дава на жените да я приберат. Те знаят, че като си отиде от тоз свят, требе да го умият и да го положат в нея.

ВАНГЕЛ И РАДА

Лятото беше в разгара си. Райна слизаше от време на време в града, беше открила читалището. Там работеха две сърцати жени, на които Райниното появяване осмисли цялата служба. От години в чи­талището се ползваше само интернет клубът, четири стари компю­търа, на които играеха дечурлигата. Имаше огромна библиотека. Кни­гите си приказваха тихичко и кротко чакаха някой да се сети за тях. Когато Райна влезе за първи път в сумрака, миризмата на стара хар­тия ѝ завъртя главата. Имаше толкова много книги и един-единствен слънчев лъч, който се процеждаше от малко прозорче под тавана. В светлика му прашинките рисуваха житни кръгове. Райна се завъртя с кръговете и за миг се изгуби... "Следвай дирята, винаги има нишан за нея. Времето оплита нишките си наоколо и всяка нишка отвежда нанякъде, дръпнеш ли я, нещо ще се опне и зазвъни. Където се пресук­ва нишката, винаги има нишан. Ако очите ти не виждат, затвори ги. Като ги отвориш пак, дръж първото, на което ти падне погледът. И не бързай... не бързай...“ - редеше гласът на Магда в главата ѝ. Райна гледаше слънчевия лъч и тихо пристъпяше. Той полекичка се плъзгаше по книгите. Изведнъж грейна в червено. Подвързията светна като мак. Протегна ръка...