Розмари Мео - Стопанката на Господ

МАГИЯТА И СТАРИЯТ ЗАКОН

Сутринта Господ застана под прозореца на Райна. Когато млада­та жена се събуди и излезе на двора, го съгледа на портата.

- Какво? - изрепчи му се, а сърцето я сви и се озърна наоколо.

Козелът беше сам. Райна му обърна гръб и влезе в къщата. По пор­тата се разнесе такъв трясък, че разлюля света. Райна изскочи на прозореца:

- Какво искаш, бе, къщата ли ще събаряш, звяр такъв! Я ме остави на мира и се махай! - викаше Райна, но не смееше да излезе. Господ се засили и шибна рогата си в портата. Къщата пак се разлюля. Райна тресна прозореца и слезе на двора. Козелът я зяпаше благо. Когато тръгна плахо към портата, добичето отстъпи и ѝ направи път. Двамата запристъпяха по пътеката - Господ напред и след него Райна. На вратата ги чакаше баба Магда с тава мекици.

- Ти го прати, нали? - тросна се Райна, а сърцето ѝ преливаше.

- И аз се радвам да те видя! - рече Магда. - Мекиците със сирене или със захар ги искаш?

- С онова сладко от смокини, дето го криеш на горния рафт в бю­фета.

- Проклетия си ти, ама имаш остър поглед и езикът ти сече, може и да излезе нещо от тебе! - ухили се бабата.

Влязоха и Райна вдиша дълбоко. Миризмата на стари греди, турско кафе и хляб се стелеше пред краката ѝ. Тиктакането на стария часов­ник разбута с лакти миризмата и си направи място. Часовникът беше някак главен. Райна все имаше чувството, че часовникът не я изпуска от очи. Беше леко килнат в единия ъгъл. Веднъж, докато Магда беше на двора, Райна се качи на един стол и го изправи. Сега пак се беше килнал. Райна приседна на нейния край на миндерчето, а Магда прибута кафето към нея.

- Ще ми гледаш ли? - усмихна се Райна.

- Нали те гледам! Хубостница, дето и за хубавица може да мине, ако премрежа поглед.

- А в бъдещето можеш ли да виждаш? Знаеш ли я тази магия, да гледаш на кафе?

- Гледането, Райно, не го признавам аз. Грях е то. И да видя нещо, не е моя работа да го казвам.

- Грях ли? Цял свят е хукнал по врачки и баячки, пък ти - грях. И кое му е грешното?

- Ако сега ти река, че след седмица може да те блъсне нещо, какво ще направиш?

- Може ли? - стресна се Райна.

- Питам те, ако сега ти река да се пазиш, какво ще направиш?

- Ами ще се пазя. Няма да пътувам. Няма да ходя с колата до града.

- Тъй! Ами ако точно на това ходене, дето няма да отидеш, ти е пи­сано да срещнеш някой? Някой важен, твоя човек, дето да ти промени живота?

- Ами катастрофата?

- Питам те!

- Не знам... Какво ме питаш, дали ще избера да се блъсна, или да срещна някой?

- Да.

- Не искам да катастрофирам... може би ще остана...

- А аз казах ли къде ще е катастрофата и с какво?! Може утре Сабрието да я хванат дяволите, да препусне като алтава с каруцата и без да ще, да те бутне с нейната луда кранта.

- Тогава какво да правя? Има ли начин да се спре това? Да я няма катастрофата?

- Че какво толкоз! Не съм казала, че кой знае какво страшно ще става, само ще се стреснеш, това е.

- Е, така вече може и да тръгна за града. Щом там ще срещна някой важен...

- Ето, видиш ли? Ей туй прави гледането. Изкривява ти ума. Като ти кажа какво иде, почваш да го чакаш. И от чакането се изкривява и пътят. Почваш да правиш други стъпки, в друга посока. Не е добро туй, пречи!

- А не може ли да помага?

- Не! Всеки има урок за учене, Райно. Човекът сам требе да из­бере дали да учи, или не. Катастрофата пак е урок. И болестта. И бездетието. Нещо имаш да свършиш, нещо требе да се препати, да си мине по пътя. Като ти гледат и ти кажат кога иде бедата, само ще те побъркат. Умът ти ще се залута да дири начин да избяга и сам ще се оплете.

- Чакай малко! А Ванга? На толкова много хора е помогнала. Видяла е в бъдещето им, казала им е едни неща, лекувала е хора, даже такива бездетни... И тя ли е вършила грях?

Магда се облегна назад и затвори очи. Мълчанието стори място на тиктакането. Проточи се, попровлачи крак, препъна се, пък приседна.

- Вангелия плати дан... тежък дан... - се търколиха думите из мъл­чанието.

- Познавала ли си я?

- Бяхме млади... много отдавна... Голяма дарба имаше тя и скъпо плати за нея... Сама избра.

- Кое?

- Да вижда в бъдното на хората и да им го казва. Плати с очите си. Това е старият закон. Има неща, дето струват скъпо. Ако речеш да помагаш на хората, въпреки тях плащаш! Туй само Господ може да го прави. Затуй Господ си взима дан.

- Какво значи: „Въпреки тях“? Нали и ти правиш наричане на бездет­ни? Не е ли същото?

- Помниш ли думите, дето ги редяхме трите на яловата, на Виолета?

- Помня! „Ако си научила ученето си, рожбата ти да те познае и да слезе!“ Всичко помня! Записала съм го! - Магда пак замълча. Тиктакането и куките на Времето се надпреварваха в главата на Райна. Едно налице, едно наопаки... тик-так, тик-так...