Розмари Мео - Стопанката на Господ

А здравето какво? Здрав човек несподелен има ли? Може ли да е здрав някой, дето все го яде, че си ляга сам и душицата му е опустяла? А човек, удушен в дългове, здрав ли е? А такъв, дето цяла нощ не може да мигне, щото съвестта го яде? А човек, дето не може да прощава и се е вързал на възел целият, тоя как да е здрав? Ами оня, дето е стиснал устни и юмруци, крачи напред като бивол и човещината му е изтекла? А слепият за раните, дето е сторил, здраве ли ще му наречеш? Здравето е първо в главата и душата и после в тялото!

То като в църквата стана - рекли поповете, че свещи палиш или за здраве, или за умрело! Друго важно не им дошло на акъла! - Райна се усмихна на един манастирски спомен...

- Ей тез добичета, дето ги паса, те да са ми живи и здрави, че ме хранят и мен, и цяло село! - не мирясваше бабата. - Ама човекът доби­тък ли е? Няма ли нужда той от обич, от добра дума, от остър ум или от достойнство? Не трябва ли свят да види, път да извърви, и от лошо и от добро да поплаче? Не му ли трябват род и земя, да се погрижи за тях, пък те за него? Ей одеве мина един младеж да ме пита за пътя, по­казвам му го, пък той на изпроводяк ми вика: „Жива и здрава да си!“. Тъй ли, викам му, я чакай да те питам аз тебе, ти що реши, че искам да съм жива, а? Ами ако ми стига вече тоз живот? Ако искам вече да си ходя? Аз от смърт се не плаша, виж, хората да ме забравят, ме е страх. Ами ако съм си свършила на тоз свят работата и съм с един крак в другия свят, а? А младежът седи, мига на парцали и не се сеща накъде да гле­да, жал ми стана за него. Затуй вместо „Жива и здрава!“ на теб бих ти рекла: „Шарена и споделена да си!“. Животът ти като черга да се реди шарено - и в тъмно, и в светло, и в пъстро, че да си вкусила от всичко! И споделена да си! Че само в обич има и живот, и здраве!

В главата на Райна препускаха въпроси и умът ѝ едва ги догонва­ше. А Магда Богданова редеше думите така, сякаш отдавна чакаха да бъдат наредени за някого...

- И друга разлика има между баене и наричане. Нали си чувала как при баячките няма нужда да ходиш сам, може и друг да отиде. Я ризата да ти занесе, я снимка, я ключове някакви или нещо друго твое и баячка­та по тях си реди баенето. При наречницата не става тъй. Аз требе да ти надзърна в очите, през тях виждам има ли живец в тебе, няма ли, колко ти е силата, обичта ти колко е, пък да мога да им хвана нишките да ги дръпна. Има и трето. Само ти можеш да поискаш - друг не може вместо тебе.

- Ами ако някой е затънал наистина? Все пак се случват много га­дни неща. Човека може да го е сполетяло нещо, да е жертва на някакви обстоятелства. Тогава не може ли някой да се опита да го измъкне?

- Нищо никого не сполетява, Райно! Туй нещо хората много трудно го проумяват. Всичко се случва, щото си го повикал. Ако искаш спасе­ние, пак ти требе да го повикаш. Но пък има едни, дето им е удобно в блатото. Познават я калта там, топличка е, по-безопасна е. Такива цял живот имат душмани и все те са жертвен агнец. Ама то е, щото

такъв сам е избрал да е овца. Аз на овца не мога да помогна, тя си знае от време оно, че ще я водят на заколение и оттогаз си го чака. Аз на пътя към дръвника ѝ няма да се изправя. Той си е неин.

- Е, добре, де, ако някой е болен, не мога ли аз вместо него?

- Не може! Колко да е болен? Поне един телефон може да звънне, да му чуя гласа. Ако е пък толкоз на легло, да не може да мръдне, аз ще се вдигна.

- А някой ако иска да наречеш негов приятел, дето го е закъсал, ама не вярва на тия работи?

- Че що съм му аз, като не вярва? Човек, като се разболее, реша­ва да отиде на доктор, щото той може да му каже какво му е и да го излекува. Вдига се и отива при доктора, защото му вярва. Ако не му вярва и не ще да взима лекарства - не ходи. Не можеш да отидеш ти и да обясниш на тоз доктор оня човек къде и как му е болката, нали? Требе той да отиде, да го прегледат. И при мен е тъй. Или искат и идват сами, или не. Очи в очи и душа в душа требе да се преплетат, за да сработи нареченото. И всеки требе да си носи отговорността - и аз, и тоя, дето се е хванал на туй хоро.

- Добре, де, ако някой дойде, защото майка му е тежко болна и те помоли да я наречеш да оздравее, ще му откажеш ли?

- Ще го питам дали майка му го праща.

- Ако не го изпраща тя? Ако тя дори не иска да се лекува, а пък той я обича много?

- Обичта, Райно, не ти позволява да спасяваш някой, дето не ще да бъде спасен, дори и да е майчицата ти. Неин урок си е туй и само тя си избира да си го научи ли, или не. Човекът затуй не е добитък, на човека му е дадена воля - да избира сам. Има неща, дето са писани, не мож избяга от тях, има и други, дето са изпит - сам избираш да ги сториш ли или не. И болестта е изпит. Ами ако оная майка - болната - е решила да мре? Няма жив човек на света, дето да има право да я спира! И от обич не бива! От обич требе да я пусне!