Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Не е за записване туй - поклати глава старият. - Не се хаби!

- Стига, де! И баба Магда не дава, сега и ти, нали се разбрахме да ми разкажеш, че и аз да разказвам после!

- Именно! Има едни народни работи, дето само така се предават. От уста на уста. И понякога, ако е добър разказвачът, туря нещо от себе си, попроменя нещо. Така и вярата остава жива. Живее от разказ­ването. Всеки ѝ дава по капка кръв от свойта кръв, с по една нова дума от неговата душа. Затуй и обредите ни, и обичаите ни са толкоз дългопаметни. Същината вътре остава винаги, туй, дето върши работа - останалото е приказка. Сега аз ще ти разкажа, пък ти ще преспиш с разказаното. Утре-другиден, като решиш, ще разкажеш ти. И ще ви­диш, че нещо ще ти избяга, ама друго ще дойде на негово място.

- А не е ли опасно така? Няма ли да го изкривя?

- Няма, Райно! Душата ти няма да даде, и коренът ти. Тез неща са със земята свързани, земята ги пази.

- Ама после ще ми дадеш да питам, нали?

- Ей туй е, още не е почнало, ама тя да си направи пазарлъка - обади се Рада от другия край. - Кротко, бре, ще вземеш да уплашиш приказка­та, преди да се е наредила!

- Знам, права си, ама... ще се науча - дръпна се Райна.

- Хабер си нямаш, чедо, колко неща има да учи главицата ти, че Господ те прати тебе тука... - тихичко рече Рада на копчето и никой не я чу.

А Вангел започна да реди за Русаля:

- Русалиите са пазачи на един от най-старите обреди за лекуване и за връщане на силата. Моят баща, Стоил, беше ватафин - така се на­рича водачът. Аз съм му първа мъжка рожба, след мен има още двама и една сестра имаме - Стефана. Та от баща ми аз приех да бъда ватафин, че се предава по наследство и първородство. Дружината ни беше от 7 мъже.

- Само мъже ли бяхте, жени защо не е имало?

- Защото русалийството не е женска работа, само мъже могат да я изкарат от човека болестта и чернилката.

- Това са онези мъже, които ходят с едни тояги и чанове да гонят злото, нали?

- Такива има много - кукери, сурвакари, калошари, много, но русали­ите са друго нещо. Русалиите са лечители, които получават правото и силата да лекуват само една седмица в годината, преди Еньовден. Бях на 12 години, когато баща ми почна да ме учи. Ходех през деня в школото, а вечер той ми показваше кое какво е и къде му е ключът. Само ватафинът знае специалните билки, заръци, наричания и тайната на знамето. Само той избира русалиите и ги оглашава! На него се подчи­няват малките и големите сили. В полунощ, преди русалската седмица, русалиите се събират в двора на ватафина. Тогава той извършва тайн­ството и им дава Силата! Тази нощ русалиите се обръщат в една обща, мъжка душа. Нямат право да говорят и да се делят една седмица, за да не нарушат светостта и целостта ѝ. Седем дни русалиите обикалят и лекуват болестите - епилепсия, шизофрения, панически пристъпи и всичко, което народът нарича с общото име „лудост“.

- Чакай, не ми каза тайнството какво е, как така „ватафинът им дава силата“?

- Това не мога да ти река, това знае само ватафинът, а и не е за женски уши приказка.

- Добре, а другите? Те как стават русалии?

- След тежък изпит, оглашение и посвещение. Тези три стъпки се вървят около година. Русалийството се предава по наследство, но има и задължителни условия - мъжът трябва да е харен човек, да се поддава на внушение, да може да пази тайна, да е абсолютно здрав и особено издръжлив! Русалия можеш да бъдеш дотогава, дордето не те напус­нат силите и не можеш да изпълняваш обреда и ръченика. Изпитът за издръжливост трае няколко седмици пред ватафина, а другите раз­питват из селото що за човек е новият. Ако го изберат, той трябва да пости и да мълчи една седмица. След това ватафинът го оглашава с наречена и наложена със специални билки вода. Следва посвещаване. Избира му се наставник, който го обучава в лечебното тайнство - бил­ките, тайните и ръченика. Събират се всички и той полага клетва пред Знамето на русалиите и Тоягата. Целува ръка на всеки от старите и поема тоягата си. Помня, имаше едно момче, Димчо - голям веселяк и много силен в краката. Баща му беше русалия, ама се спомина изневи­делица на лозето си. Взехме го Димчо да го учим при нас. Цяло село го обичаше, на всички помагаше, де каквото имаше да се поправи и прене­се, Димчо викаха. И много як беше, и много чевръст. Никой не играеше флоричиката като него. Туй е нашият ръченик. Но му беше акълът слаб. И като дойде ред да седне и да учи билките, закъса го. Как ли не му помагах, не става. А най-тежкото дойде, като трябваше да мълчи. Ей, мъка! Викам му, Димчо, за да я изчистим тая глава, ще трябва мълчание, сине. Да изтекат всичките думи от нея, че да си чист, като срещнеш хорската мъка. Да има къде да я сложиш и място да я избелиш. А той ме гледа ококорен и вика: „Чичо Геле, ами то, като млъкна, хората как ще разберат какво ми е? Ами ако вода ми се допие?“. Ще отидеш и ще си вземеш, казвам му. „Ами ако някой ме пита нещо?“ Ще те турим на място, дето никой да не идва да те пита, казвам му. „Ами ако на мен ми дойде зор да река нещо?“ Ще стиснеш зъби, Димчо, и ще накараш тоз зор да почака, му казвам. Нали русалия ще ставаш, там чуждият зор е важен, не твоят. И като седна Димчо да мълчи и да пости в нашия двор, като стисна очи и зъби, като впи пръсти в тая земя, като се изопнаха едни жили - като на война го взе туй мълчание. И не издържа. Другаде му беше силата на момчето, не в душата и в главата.