Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Значи не всичко е карма, така ли?

- Кармата е съдбата, Райно...

- Да, знам! Говорихме с баба Магда...

- А съдбата я плетеш на всяка крачка. Каквото си оплела днес, това ще облечеш утре. И с твоите кълбета прежда ще се върнеш отново на тоя свят, като му дойде времето.

- Мислих си много за кармата напоследък...

- Стига с тая карма! Нали си българка, български говори!

- Стига, де, признай, че не е същото! Съдбата не е съвсем като кармата!

- И откъде ти хрумна?

- В съдбата има съдене, а съденето не е хубаво. В кармата няма съдене, има само последствия. Нали не е хубаво да съдиш хората?!

- Я чакай, да сложим малко ред в тая работа. В съденето няма нищо лошо, Райно. Човекът отсъжда всеки ден. Решава кое е правилно и неправилно, кое е добро и кое - лошо. Затова хората са създали и съдили­щето - за да им пази правата и свободата. Ти можеш ли да си предста­виш свят, в който никой не отсъжда?

- Казват, че ако спрем да се съдим един друг, светът щял да стане по-добър.

- И кой го казва?

- Едно философско учение...

- И религията! Това е част от големите ѝ хитрини. Никой никого да не съди. Само религията има право да съди. И нейният Бог. Или някои от тези, новите учения - дето твърдят, че всеки трябвало да приема дру­гия. Ама дали си дават сметка, че църквата го е измислила преди тях онова: „Обърни и другата буза“. Не, Райно! На това му се казва бягство от отговорност. Има хора на тоя свят, които не трябва да приемаш, защото са лоши хора.

- Кой решава дали са лоши?

- Ти. С твойта мярка, с твойта съвест. И само ти поемаш отговор­ността. Нима ще отсъдиш в полза на онзи, който те наранява? Или който съсипва семейството ти? Или народа ти? Ще приемеш ли такъв човек?

- Но точно така стават войните!

- Да. Защото едни хора имат съвест, а други - не. Защото има хора, които ги е страх да носят отговорност и да отсъждат и са се превър­нали в добитък, в стадо. И други, които дебнат стадото, защото им е лесна плячка. Защото има хора, които водят битки, за да имат. Но трябват и други, които водят битки, за да бъдат.

- Законите на кармата са си много сложно нещо...

- Казах ти, стига с тая карма, като пиявица се е впила тая дума в ума ти!

- Стига, де, голяма работа, всички говорят така, нали се раз­бираме...

- Я седни тука малко, да ти кажа колко е голяма тая работа! - из­веднъж гръмна гласът на Вангел и Райна се сепна.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

- Бях даскал толкоз години и най ме болеше да чувам как погубват езика ни. Толкоз стар и мъдър език...

- Чакай, учител ли си бил? - подскочи Райна. - По какво?

- По история и по български... Отдавна е било, минало е...

- Колко време си бил учител?

- Много... цял живот... после спрях.

- Пенсионираха ли те?

- Не! Спряха ме комунистите... Не им харесвах учебниците и разказ­вах на децата други работи, нашите си, старите работи... дето се пом­нят от едно време. Погнаха ме, някой им беше рекъл и за дружината... Заплашиха ме. И на кака ти Рада посегнаха, нищо, че вече не бяхме под един покрив. Оттогаз хванах гората и останах да си говоря с добитъка.

- Дядо Геле, на теб как ти е фамилията?

- Илиев. Що за въпрос?

- Нищо. Питам си - разтуптя се сърцето на Райна.

- Все питаш ти, ама е ред и да чуваш. И сега ще го спреш туй пита­не и ще ме чуеш внимателно какво ще ти река. Ще ти река за езика. За българския език. И колко е важно да се говори. А за теб, Райно, е особено важно.

- Защо пък за мен?

- Сама ще намериш отговор. И ти казвам, че ще дойде ден, когато покой няма да даваш на хората, че не си говорят езика.

- Аз?!

- Точно ти.

- Аз и сега си говоря езика - замисли се Райна.

- Не го говориш. И ти си като тия, дето го забравиха. Започнаха децата да се прехласват по чужди думи и да ги тъпчат в устата и по джобовете си. Разбрали-недоразбрали кое какво значи - нали е вносно, ползваме го. Напоследък, като пусне Рада телевизора, сякаш не говорят моя език. Защо не харесваме нашия си език? Защо не ни стига? Как така един от най-старите езици се оказа толкова беден и недостатъчен, че почти във всяко изречение вече се е наместила чужда дума? Всички се подиграват на циганите, които говорят техния език, пришивайки и по някоя българска дума, и то неграмотно. А самите българи как говорят? И те като циганите. Половината изречение на някакъв изкривен англий­ски, другата половина на български. Какво ли би казал някой англичанин, ако ги чуе?

- Е, не си прав, дядо Геле, друго време е, в друг свят живеем, сега има компютри, информация отвсякъде, езикът се развива, обогатява се...