Розмари Мео - Стопанката на Господ

Я се опитай да си представиш езика като една песен. Звуците в нея играят по техен си начин и създават тяхна си музика. Знаеш, че не може една песен да бъде преведена дословно на чужд език. Думи­те могат да имат съвсем еднакъв смисъл, но играта на звуците ще се препъне. Ще се препъне равновесието. Новите думи ще тежат по друг начин, друго ще им е хорото на тях. И ще вземат да я килнат песента. Просто думите на всеки език звучат различно. Защо ли? За­щото всеки народ си има негова памет и нрав и различно се е дви­жил напред. Ама да се върнем сега на нашата песен. Опитай се да заместиш в „Хубава си, моя горо!“ десет думи с английски със също­то значение. Или поне пет. Или дори само една. Веднага ще прозвучи фалшиво, нали? Нещо ще се изкриви. Ще приспи ли някой детето си с такава песен? Магда ти е рекла, че човекът има корен - онова нещо,

което е памет на род и народ. И че в него е силата ни, волята ни за живот. Родният език, на който като деца проговаряме, е неразделна част от този корен. Той е жив! Какво му се случва, ако го мърсим постоянно? Или ако просто го пренебрегваме... Обичта и омразата са две страни на отношението, така ли е? Знаеш как работи тази сила, нали? Ако обичаш един човек, той си е добре около тебе, има си нужда от тебе, търси те. Ако го мразиш - той боледува и гледа да се махне от тебе, далече да е, да не го заразиш с лошотия. Но ако спреш да го забелязваш или го забравиш, може да умре! Защото за­бравата е липса на всякакво отношение. Тогава човекът остава не­потребен. И залинява... Така е и с езика. Има хора, които го обичат, ползват го и се грижат за него. Има други, които не го долюбват, смятат го за беден и грозен. Но има трети, за които е непотребен и стар. И не си служат с него, не го и познават. Те са най-страшните и най-опасните! Защото не го правят от омраза, а от незнание. Кой­то не знае, няма отношение. Когато не познаваш някой достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, ня­маш нужда от него в твоя свят... И точно така умира един език. От забрава и от незнание! - нещо трепна в гласа на Вангел, той се из­прави и хвана косата. Вятърът развя бялата му коса и се втурна да му помага. Косеше старият даскал и пристъпяше равно и тежко, ся­каш косеше безхаберието на тоя народ. Свистеше косата в ръцете му и от нея се сипеха мълнии. Изведнъж слънцето блесна в острието и опари очите на Райна. За миг ѝ се стори, че го видя там - на паси­щето, с бялата риза и ножа... Стисна очи, а в главата ѝ се записа още една истина, дето трябваше да се опази.

А истините чет нямаха. Не спираха да прииждат, да я викат и да си търсят думите...

СТАРАТА ВЯРА

- Дядо Геле, какво е старата вяра? Все за стара вяра говорите тука, за стария закон. В какво са вярвали българите?

- Старата вяра е родова. Както и държавата ни е била родова. Много има изписано за това, можеш да прочетеш. Някога българинът се е клел в кръв и е целувал земята. Те са му били най-важни, знаел е, че в тях му е силата.

- А това откъде е знаел?

- Винаги се е знаело. И в учебниците по история го пише. В училище не си ли учила?

- Учила съм, но тук някак по друг начин го говорите.

- Защото не го говорим! Така живеем. И не сме само ние - много са така. Но обикновено са все хора по селата. Не защото някой ги е учил, а защото така са закърмени и новото не ги е прегазило. Знам какво те вълнува и как думичката „магия“ си намери място в главата ти, от­както си тука. Магда и Рада добре се погрижиха да ти завъртят гла­вата, а? - разсмя се Вангел, а на Райна ѝ пламнаха ушите. - В България нали знаеш колко много вещи хора има - баят, наричат, бабуват, куршум леят, билки берат, отвари приготвят... И народът все се реди на опаш­ка при дарените с тази дарба. Разбира се, че не всеки вярва на това, разбира се, че и много шарлатани се навъдиха, човещина е. Но тези, със същинската дарба, виреят близо до земята - в град не виреят.

Ето я баба ти Магда! Ако я питаш кога е родена, ще ти каже - по жътва. От малка знае часът колко е само като вдигне глава. Земята я храни и тя ѝ е благодарна. Грижат се една за друга, чуват се. Нея ако я отделиш от земята, загива. Затова работи с корена на хората. Чува го, говори му, успява да стигне до него, да го подръпне, да го полее и да го съживи. И другите са така. Всички са пръст от земята, знаят го и не се делят от нея. Повечето не си и задават този въпрос, ин­стинктите им не ги пускат да са далече. Има хора, които си мислят, че тези по селата, които правят „магии“, са прости хора. За тях умът се измерва с телевизор, кола, компютър и градски удобства. Казват му развитие, еволюция. Но дарбата да се провижда в човешката душа не ходи по „развитите“, не може да пробие тя тенекията на градския похлупак. Тя търси корена. А жив корен се среща само на жива земя. У хора, дето не се делят от земята - сеят я, жънат я, плевят я, знаят ѝ миризмата.