Розмари Мео - Стопанката на Господ

А старите човеци именували новите Бъдници...

Трудно ги виждали, трудно ги чували, ала все след тях ги теглело. Говорело се, че който тръгне след Бъдник, ще си намери къщата и ще пребъдат рожбите му.

И реченото било сторено...

А Слънцето дало тази приказка на българите, да я пазят...

АВИТОХОЛ

Райна слизаше в града и прекарваше часове в читалището. Чете­ше... Вангел ѝ каза какво да чете. Рече ѝ да не чете нищо, издадено след 35-а година. Тя го послуша и побърка жените в читалището... По­сле за някои неща питаше Магда. От време на време се сдърпваха. Не беше съгласна Магда с някои работи, написани в книгите, нямало жи­вот в тях. После Райна пак тичаше в читалището. После се качваше при Вангел. И един ден изведнъж се сети.

- Беше ми обещал да ми разкажеш за Авитохол. Ще ми разкажеш ли? Ама искам да отидем при чинара!

Седнаха Райна, Вангел и Времето и приказката за Авитохол се затърколи под дървото на Илия.

Някога, много отдавна, в добрите времена имало една земя, имену­вана Балхара. Далече се намирала тя, в прегръдката на най-високите планини на света - Имеон и Имай. Там, в далечна Балхара, живеел на­род с огромна сила. Никой не смеел да се изправи срещу него. Разпра­вяли, че тоз народ идвал от Слънцето и слънчева магия го закриляла. Всички знаели Безименните. Безименните наричали жреците си колобри, а силата си - Оренда. Пазели я като очите си и я предавали само един на друг. Много владетели се опитвали да откраднат тайната, но никой не успял. Една приказна зимна утрин на великия кхан на Безимен­ните му се родила мъжка рожба. Дни и нощи празнувал славният народ. Не угасвали огньовете. На мечите кожи пред главния огън колобърът призовавал Орендата на слънчевата рожба.

А в горите се сбирали разбойници. Наредил главатарят им да от­влекат момчето. Или Безименните ще рекат тайната на силата си, или момчето на кхана ще умре. Така и станало. Успели разбойниците с измама да проникнат в крепостта и отвлекли детето. Препуснали през горите като хали. Но момчето имало нечувана сила. Ритало и хапело като вълче, а онзи, който го носел, не издържал и го предавал на следващия. Уморили се разбойниците от път, студ и непосилни грижи за детето. Хвърлили го в една пещера и го оставили там да умре.

На втория ден Слънцето изпратило в пещерата сърна... Видяла ко­шутата малката рожба, приближила и го близнала, за да я стопли. А момченцето се протегнало и почнало да бозае. Всеки ден отивала ко­шутата в пещерата да нахрани малкия кхан. Дивно и магично било мля­кото на слънчевата сърна. От него детето растяло с часове. Растя­ла и силата му. Станал истински юнак. Очите му били кротки и благи като на елен, а ръцете му - силни и здрави като дъбове.

Нарекли го Авитохол. Никой не можел да пребори приказния юнак, а и той никога не закачал добрите хора. Но преследвал онези, от които идвали всички беди на земята. Чуел ли, че някъде се е появил злодей, на­мирал го в свърталището му и никой повече не го виждал. Пропищели всички злодеи по ония земи. Едни побягнали, а други вдън земя се скрили. Когато прокудил и последния злодей, Авитохол намерил най-красивата девойка и се оженил за нея. И така се събрали в едно - най-голямата доброта и сила с най-голямата красота на земята. От тях се народили чудно хубави деца - с кротки еленови очи и силни и добри сърца.

И родът на Авитохол се множал... но все още си нямал име.

Магично било млякото на слънчевата сърна и силна била Орендата. Авитохол живял дълго, цели триста години. Когато легнал на смъртния си одър, около него се събрал голям род от синове, дъщери, рожбите им и техните рожби. Излязъл първородният син и помолил баща си, преди да си отиде в Слънцето, да им даде име. Тогаз рекъл Авитохол: „Деца мои, вашето име ще е най-чудното и най-трудното име на света. Него никой друг народ не ще може да го изговори като вас. Така името ви ще се пази чисто и винаги ще ви закриля. Наричай­те се БЪЛГАРИ. Оставям ви това име, за да можете да се разпознава­те по земята. Затова, пазете го! И помнете, че българинът е роден да живее по еленовия закон. А той казва:

„СИЛАТА БЕЗ ДОБРОТО НЕ МОЖЕ! НО И ДОБРОТО БЕЗ СИЛА НЕ МОЖЕ! “.

И почнали българите да живеят по еленовия закон. А когато се раждало дете, му казвали: „Жабата е родена да се крие в тинята. Въл­ците - да преследват плячка. А ти живей гордо и красиво като елена!“.

- Никога не съм чувала тая приказка - рече Райна.

- В историческия музей в София ходила ли си?

- Преди години, но май не помня кога.