Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Сега иди. Питай за Именника на българските ханове. Той е изложен там. Най-отгоре ще видиш името Авитохол, а срещу него пише - живя 300 години.

- И това е исторически документ?!

- Открит е през 1861 година от един руски учен.

- Това ще го проверя!

- Провери го! Можеш и друго да провериш - има ли чужденец, който да може да произнесе името „българи“.

- В Италия със сигурност няма. Много пъти съм ги карала. Чакай... Сега се сещам. Аз учех в училище за чужденци и там имаше хора от цял свят. Всяка сряда имахме часове, в които всеки разказваше за неговата страна. За България почти никой не беше чувал. Но най ме дразнеше това, че никой не можеше дори да произнесе „българи“...

- Ключът, Райно. В името има ключ, който само българин може да превърти.

- А какво е името Авитохол? Значи ли нещо?

- На изток, в Хималаите, край древния град Балх, столицата на някогашната Балхара, думата „ави“ значи елен, а думата „тохол“ означава потомък. Чел съм, че там, където живеели Авитохоловите българи, и до днес се виждат скални рисунки на елени с издълбани слънца в рогата. Местните ги наричали „еленовите камъни“. Помнят тия земи народа, който живеел по еленовия закон. Помнят и родоначалника му - Авито­хол, сина на сърната.

Докато трите нищенарки пресукваха на хората нишките в оная гора, Райна събираше думи в една кошница. Търчеше напред-назад из селото, я при Магда, я при Рада, я при Вангел, след туй палеше колата и слизаше до читалището. И пълнеше кошницата с истории и думи - оплетени на възли. Вечер изсипваше кошницата на масата и се опит­ваше да разплете думите, да ги навие на кълбета и да изтъче целия килим. Времето присядаше до нея и ѝ помагаше. След туй я завиваше тихо с одеялото, да се наспи.

КЪЛБО ПРЕЖДА

Някой викаше отдолу. Райна подаде глава и видя Сабрие. Нещо се беше случило. Хукна по стъпалата.

- Ще слизаш ли скоро до града? - попита веднага Сабрие.

Райна прескочи последните две стъпала, спъна се, кракът ѝ изхрущя, извика от болка и падна. Болката беше остра, прилоша ѝ. Сабрие я надигна и полека я подпря на дувара.

- Райно, Райно чуваш ли ме, бре? Райно, виж ме! Нищо ти няма, изкъл­чила си глезена - заговори бабата.

- Много боли... много... - чак сълзи избиха в очите на младата.

- Дай да видя! - Сабрие запретна крачола и опипа мястото. Беше започнало бързо да се подува, твърде бързо... - Какво имаш тука?

- Една костичка. Така съм се родила. Имам една кост в повече. И леко като си изкълча крака, се измества... много е гадно... много боли.

- Акълът ти е в повече на тебе, затуй избива отвсякъде. Я сега, да пробваме една работа. Затвори очи и ме чувай! Забрави я тая болка, махни я от главата си!

- Не мога!

- Можеш! Събери го тоз акъл! Чувай ме сега. Не мисли за друго, само гласа ми дръж. Я виж сега - едно кълбо синя прежда, вълнена.

- Къде?

- Тука, пред тебе, под клепките ти. Видя ли го?

- Да.

- Ама искам да го усетиш, да го помиришеш. На какво мирише?

- На овца.

- Тъй! А сега да видиш кой държи кълбото. Я се сети, Райно, кой те е люлял като малка, кой те е хранил най-много, около кого си се най-много усуквала.

- Около баба ми Ганка.

- Я виж сега ръката на баба си как държи кълбото. Виж я хубаво ръката, видиш ли я?

-Да!

- Каква е?

- Една такава пълничка... малко напукана, с много венички и петън­ца...

- Сега виж! Една река тече до тебе, леденостудена и около нея сняг, видиш ли? И баба ти Ганка топва вълненото кълбо в реката и го изваж­да. Вълната захрущява от студ, чуеш ли я? Побелява ей тъй, заскрежава…

- Виждам...

- И сега баба ти почва туй леденото кълбо да ти го навива на глезе­на... полееека развива кълбото и навива преждата през глезена...

- Ох, сякаш ме опари!

- Тъй, тъй... от леда е... Чуеш ли как хрущи кълбото? Навива се око­ло глезена, минава отдолу през табана и пак около глезена... Ти гледай ръката на баба си, не я изпускай, Райно! И мисли колко те обича баба ти Ганка, а... усещаш ли... топи се кълбото и се навива, топи се и се навива, навива... навива... - нареждаше Сабрие. Мина време... Синьото вълнено кълбо се разплете и изчезна в дъха на Райна, а тя отвори очи.

- Мина! Не боли вече.

- Ще мине, я! Виж сега как е.

- Че то сякаш не съм го изкълчвала. Друг път, като се подуе, с дни не мога да ходя.

- Стани сега!

- Веднага ли?

- Тутакси! - Стана младата и се поразтъпка. Не усети никаква болка.

- Магия е, нали? Магия ли ми направи?

- Ти я направи, аз само те водих - рече Сабрие.

- А сама ще мога ли, без тебе?

- Требе да можеш! Ако точно в най-голямата болка си събереш акъ­ла и почнеш, ще можеш. Всеки път, като има нещо навехнато и му тре­бе лед, затваряш очи и почваш с кълбото.