Розмари Мео - Стопанката на Господ

- А ако му трябва горещо?

- А сети се, де, кат фасул е просто! Нали имаш акъл!

- Ако пак е кълбо, трябва да е горещо някакво... Синьото е студено... червено трябва.

- А така! Червено кълбо и по него въгленчета да тлеят - все едно от жар е навивано. И всеки път ще виждаш ръката, дето го прави, да е милна, да е на близък, Обичен човек. И усещай хубаво какво е, на какво мирише, боде ли леко вълната и гледай... Видиш ли дребните неща, сра­ботва.

- А ако някой го боли гърбът, ако е схванат или е стоял на течение?

- Тогаз почваш с точилката. Виждаш точилка, вътре тлеят въглени и после?

- После какво?

- Мисли ма, Райно, какво рекох преди малко?

- За ръката ли? Само дето сега с точилката трябват две ръце, нали?

- Тъй, де, ти да си виждала някой да точи с една ръка? Просто е то, всяко умно нещо е просто. Та като видиш точилката и викнеш двете милни ръце да я държат, ръцете почват да точат гърба. Хууубаво така да го разточват, все едно е хляб. И по гърба се разлива топлинка, кос­тите се изпукват, па се поразкършат, наместят се и дорде усетиш, болката минала. А точилката можеш да я нанижеш в гръбнака. Виждаш как на край месенето ръцете обръщат точилката и я мушват в гръб­нака. Ей тъй, като ръжен, ама рязко. И тогаз ръженът хем те опва, хем ти държи топло за дълго.

- Бабо Сабрие, ще ме научиш ли да лея куршум?

- Не става то тъй.

- А как?

- Или се предава, или се краде тоз занаят. Аз няма да го предам!

- А не мога ли поне да дойда да погледам?

- Че да го откраднеш, тъй ли?

- Е, така не звучи хубаво.

- Не звучало. Прайш се на луда ти, ама си хитрица, знам аз. Ще те викна някой ден. Айде стига приказки, ще слизаш ли до града, или не?

- Защо, искаш ли нещо?

- Ще ни трябват повечко свещи.

- Какви свещи - църковни ли?

- Не знам откъде ти ги ражда главата. Свещи като свещи, бели - обикновени, има едни - домакински им викат. От тях да вземеш два-три пакета.

- Ама защо, за наричане ли?

- За Вангел!

- На него пък за какво са му?

- Ще го изпращаме! - кротко отвърна Сабрие.

- Къде ще го изпращате? Заминава ли някъде? Нали тъкмо се събра­ха с баба Рада?

- Те затуй се и събраха! Добре, че на пуста Рада ѝ увря главата на­края, па намери милост. Отива си дядо ти Вангел, утре - у другиден е пътник.

- Ама... как? И ние си седим тука и си говорим...

- Че що? Всичко си е баш по реда. А ти довечера занеси на Рада све­щите. Изчакай слънцето да зайде! - Сабрие си тръгна.

След пет минути Райна караше бясно към града.

СМЪРТ

В къщата на Рада гореше свещ на прозореца. Райна се зачуди - да извика ли, да потропа ли на портата. Сърцето ѝ беше сви­то. Качи се на една щайга и надникна. Леглото беше издърпано в средата на стаята. Рада стоеше на един стол, залепен до единия край. В леглото лежеше Вангел, а главата му - в скута на Рада. И двамата сякаш не дишаха. Ръцете на Рада кротичко галеха ней­ния старец по челото. На масата до тях гореше още една свещ. На Райна ѝ се стори, че в ъгъла стои още някой, но не можеше да види добре. Времето тихичко тракаше с куките и плетеше на Вангел празничните чорапи. А в приказната гора средната баба нищенарка посегна над главата си и дръпна едно дебело сукно, ця­лото посивяло. Дръпна и един тънък снежнобял конец и започна да пресуква. Сивото започна да побелява, а в стаята Рада си пое дъх. Мушна ръцете си под главата на Вангел, наведе се и издиша над челото му. Пак вдиша и пак издиша над челото му. Сякаш с дъха ѝ излизаше нещо светло. Райна премигна и се взря внимателно, както я беше учила баба Магда - не направо, а малко встрани от това, дето искаше да види. В дъха на Рада блещукаха светулки, къпеха се и се стичаха по челото на Вангел. После светулките се съ­браха някак в едно и се оплетоха на въженце. Въженцето излизаше от устата на Рада и се увиваше около сърцето на Вангел. После Рада запя. Райна беше чувала тая песен на една поляна, по зазоря­ване. Но тогава я беше започнал Вангел.

Пуста младост, мале! Пуста младост!

Пуста младост, милай мале, не се стига!

Старост дебне, мале. Старост дебне.

Старост дебне, милай мале, като сенкя.

Дай му сила, мале, дай му сила!

Път да найда, милай мале, пак у Бога.

Райна плахо почука на вратата и отвори. Беше донесла и тава с баклава от сладкарницата. Остави я на масата и се зачуди какво да прави.

- Добре си се сетила, Райно! Тъкмо ще си подсладим празника! - рече Рада.

- Какъв празник? Дядо Геле не е ли болен? - попита младата.

- Не е болен, пътник е! Приготвям го да си ходи до̀ма. Искаш ли да го поздравиш? - Райна се приближи и Вангел отвори очи. Очите му бяха бистри кладенци. Беше с бялата риза, умит и сресан, блестеше сякаш целият. Усмихна ѝ се.