Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Дядо Геле, на добър час! - прошепна Райна и една сълза окъпа ръ­ката на стареца.

- Свястно дете си ти... и си ми куражлийка! - рече старият. - Не спирай, Райно, на прав път си... Ако нещо те препъне... дръж се за корена, чедо...

Точно по изгрев, когато слънцето запали пожара в небето - в приказната гора, на приказната земя българска, под големия Горун - тре­тата баба нищенарка посегна към бялото Вангелово сукно. Голямата ножица изщрака и сряза сукното. Слънцето изгря и лъчите му изтег­лиха една нишка у дома. Останалото се нави в краката на Рада и по­лекичка избледня.

На погребението дойде много народ. Имаше и хора от града, дето са му били ученици. Водеше ги госпожа Попниколова от читалището. Беше приказен летен ден. Върволицата от хора се изви през трите махали. Бабите от селото бяха с бели забрадки и мъкнеха тежки бели вързопи. Ковчега го носеха трима мъже и Рада. Райна за първи път виждаше жена да носи ковчег и не я изпускаше от очи. Зад ковчега вър­веше старец - един такъв върлинест, изпънат, с бистър поглед и ко­сата му - бяла пряспа. Носеше голяма тояга, дебела и крива, с някакви треви, увити на върха. Пътят беше стръмен и дълъг, но Рада се олюля само веднъж. Цялата светеше - с бяла риза, бял сукман, бяла фуста, бяла престилка и бяла забрадка - всичките везани. Плътно зад гърба ѝ пристъпяха Магда и Сабрие. Когато стигнаха гроба, направиха кръг.

- Свещеникът май закъснява. Някой обади ли се да разбере какво става? - запита жена от града.

- Поп не чакаме! - кратко рече Магда.

- Как, няма ли да има опело? - стресна се приказливата.

- Няма да го опяваме - отвърна Магда.

- Че той нали беше християнин, няма ли да има християнско погре­бение? - обади се и един мъж.

- Вангел викаше, че на смърт българинът не опява, а запява. А той си беше българин и баш ватафин. И ще си го изпратим, както беше ре­къл - каза Рада и запя.

После напред излезе онзи старец, беше съблякъл горната си дреха и бялата му риза гореше на слънцето. Райна позна Младен. Лицето му беше спечено като изсъхнала ябълка. Вдигна кавал и засвири. За първи път чу Райна такава музика. Ръченицата се изви като змия между хо­рата, нави се около краката им и хем ги погна, хем не им даде да мръд­нат. Имаше нещо в тази ръченица, нещо огнено, опасно и необуздано като змей. Кавалът държеше змея да не помете хората, а те седяха изтръпнали, забили очи в стареца, флоричиката... това ли е... русалийската... Стана хубав празник. Рада разчупи три хляба. Жените щъкаха напред-назад, раздаваха сладки и соленки, а вятърът вееше белите краища на забрадките им. Като положиха Вангел, кавалджията сложи дебелата тояга връз гърдите му. Рада първа хвърли пръст. Хората сами заринаха гроба. Младен зарови ръце в пръстта и с нея си уми ръ­цете и лицето. Откъм главата засадиха дъб.

След първи петли на Райна ѝ се присъни сън. Сънува, че е малка и че крачи в едно море от слънчогледи. Насреща ѝ върви сама Богороди­ца в носия и с питка в ръцете. Слага питката на земята, разчупва я и я вика да си я поделят. Отива Райна до нея и я пита: „Коя си ти?“, а тя ѝ подава стомна с вода и казва: „Пий, това е богородична вода, дай и на земята да пие! Аз съм Слънчовата майка...“

На другата сутрин Райна се събуди с флоричиката в главата. Сеп­на се, стана, уми си очите, хвана тетрадката и разказа приказка.

БОГОРОДИЦА

Излязло е дребно девойче, под слънчоглед поприседнало, комат хлебец извадило и тихичко занареждало:

„Една трошица за мене, една за Богородица давам.

Една глътчица за мене, една за Богородица давам.“

От залъка си половин отчупвало и милно на земя го полагало.

От водица си кротом отпивало и на земята по малко отливало.

Минал старец тъдява. Съгледал девойчето, чул го.

Поклатил глава уморено, с очи празни, бездънни.

„Де е Богородица, моме, че на пръстта тъй сладко нареждаш?“ „Не я ли видиш бре, дядо? Ей тука, под слънчогледа.“

„Що ще пък в земята, моменце, Святата Божия майка?

Нея си я знайм на небето, оттам ни гледа и чуе.“

„Баба ми друго е рекла! - тропнало девойчето дребно. - Че Богородицата е тука и хлебецът иде от нея.

Рече да си я храня, че още хляб да ни ражда.

Водица да ѝ напивам, че и тя сещала жажда.“

„А бре, девойче, гламаво,

тя е Бога родила!" - сепнал се вехтият дядо.

„Туй ми го е баба рекла - зарадвало се девойчето дребно. - рече ѝ, че всички сме Богът, и хлябът, и аз, и водата.

И всите си имаме корен, дълбоко тука в земята.

Затуй си го храня сегинка и често си го поливам.