Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Горе - на поляната.

- И що дириш там в туй слънце, я се прибери да ти сипя една лимо­нада!

У дома беше прохладно и хубаво. У дома...

- Та що щеш горе баш по пладне? - Магда ѝ наля една голяма чаша и пусна вътре малко мента и маточина. - Я, я ме погледни, що си ревала?

- Не съм! - баба Магда си наля и тя. Седна срещу Райна на масата и млъкна заедно с нея. Часовникът се включи и той, Времето се отпусна на стола, намести си разпиления кок и подхвана нова бримка.

- Трябва да си ходя! - рече Райна.

- Къде? -

- У дома! - отпи от лимонадата.

- Туй къде е? - отпи и Магда.

- Ти ми кажи...

- Аз да ти кажа?!

- Моля ти се!

Очите на младата потънаха в очите на старата, сгушиха се и се завиха презглава с едно одеяло. Времето подхвана да довърши одеяло­то с куките, а Райна даваше мило и драго да не спира. Магда изчака още три бримки.

- Никой не може да ти каже къде ти е домът. Само ти си знаеш.

- Не знам, нищо не знам вече...

- Знаеш! Я ми кажи обичаш ли го още оня мъж, далечния?

- Много!

- Искаш ли да е покрай тебе?

- Искам, много!

- И като е толкоз много, как удържа без него пет месеца? Ни да го видиш, ни да го чуеш?!

- Почивах си, така бях решила...

- От какво?

- От всичко... и от него...

- А тука сега как си, добре ли си?

- Много!

- Тебе всичко ти е по много ма, Райно! Гледам и множко сълзи са се отприщили. Е, питам аз, в цялата тая многотия твойта кое е най-ва­жното?

- Между кое и кое?

- Не ми се прави на ударена, ясно те питам кое избираш - себе си или него?

- Не е честно!!! Не мога да избера така, обичам го! А тук съм си аз... върнах се у дома, тука е... моето си място!

- Пак да питам ли?

- Бабо Магде, оня обред - за Кръстовден - само тогава ли се прави?

- Не, винаги може да го сториш, ако решиш да смениш пътя. Само да е по нова месечина, като сега.

- Ще си ходя! Утре ще дойда да ти кажа... по оня въпрос! - Райна се разбърза изведнъж.

Магда ѝ уви буца сирене. Когато младата жена се скри по пътека­та, Магда излезе на прозореца. Господ вдигна поглед. След малко бутна портата и излезе.

В къщата Райна отвори тетрадката и се зачете в нещо, дето ѝ беше разказала Магда.

… От стари времена Кръстовден се именува тъй, защото денят и нощта се секат, траят поравно, застават на кръст. Точно тогаз е есенното равноденствие, къде 22 септември. И други имена съм чувала на празника - Кръстопътник ден, Честния ден! Църквата и тя си има Кръстов ден, ама е друго - нейното е Въздвижение на Кръста Господен, не като нашето. Като много други празници и тия двата са се посукали и сега българинът празнува Кръстовия ден заедно с църквата.

Кръстопътния обред всеки си го прави сам, ако е решил, че има нужда. В момента, когато денят и нощта се секат, а в центъра е слънцето, душата застава на кръстопътя си и прави избор. Кръстовото тайнство се извършва на важно място, с много сила - най-често под някое много старо дърво. Дървото за българите все е било храм. Неслучайно старите оброчища са правени под вековни дървета, че са най-дългопаметни. Българинът много го е тачил туй същество и е хо­дил при него да споделя тайни, мъки и радости. Много е видяло такова дърво и него не можеш излъга. Затуй на Кръстовден обредът е под ко­роната на таквоз дърво, а на тоз ден то се вика Честно дърво. Отива човекът под него, опира гръб в ствола му, застава очи в очи с душата си и си задава най-важните въпроси: „По кой път да поема? Кой път ще загърбя и на кой ще пристъпя?“.

Кръстопът е, требе път да избере. И си казва човекът истината под Честното дърво. Ама на глас, както съм ти рекла. Ей така, да се стресне от собствения си глас. Да е сигурен, че от него излиза. Ще му рече на дървото кое е туй, дето от утре требе да спре. И ще помни, че за да дойде новото, требе да му стори място и да разчисти. И на новия път се дава име, че да му се вдъхне живец!

Човекът, Райно, рядко общува с душата си. Защото тя трудно се лъже, но и лесно притихва. Гласът ѝ може съвсем да се скърши. Щото душата винаги има нужда от истината. А пък стопанинът ѝ често тая нужда и тая истина не ще ни да ги чуе, ни да ги види. По друга мяра е избрал да живее. Човекът, който казва истината, се нари­ча честен човек. Щото думата честен е дошла от думата „чест“. А честта да се изрича истината не е за всеки, не всеки има смелост да я провиди и да я заяви. Тъй че на Кръстовден можеш да имаш честта да застанеш срещу твойта си истина. Ако си готов да я понесеш. А Честното дърво ти е свидетел, че си рекъл името на пътя си. И си обещал на тая душа, че утре тръгваш по него...“