Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Госпожо, ще ви помоля да напуснете часа ми, ако продължавате да ме провокирате!

- Г-жо Риналди, провокирате ни вие, и то не за първи път! Смея да твърдя, че в този клас, с изключение на трима души, всички сме завър­шили висше образование в страните си. Някои - дори две. Господинът до мен е адвокат. Единствената причина, заради която сме тук, е нуждата да положим изпит по италиански, за да започнем работа. Аз съм от България. Предполагам, че дори не знаете къде е това. Съвет­вам ви да прочетете нашата история, има много какво да се научи от нея! Що се отнася до историята на Рим, бих се обзаложила, че поне пет човека в този клас я знаем по-добре от вас. В продължение на вече четири месеца търпим снизхождението ви и надменното ви от­ношение. И ви уверявам, че ако Вие не спрете да ни провокирате, ще се наложи ние да ви помолим да напуснете!

Риналди я гледаше и не можеше да си поеме дъх.

В абсолютната тишина Мароканецът заръкопляска. След секунда училището за чужденци се тресеше от аплодисменти.

...Колата летеше с двеста, по полето изведнъж започнаха да прех­върчат приказни лилави топки. Помоли го да спре. Излязоха и двамата.

- Лошо ли ти е?

- Не, не, кажи ми как се казва това на италиански? - сочеше Райна магарешките бодили.

- Откъде да знам?

- Как, не знаеш ли? Как може да не знаеш, всяко дете знае...

- Е, в България сигурно знаете, тук е Италия. Знаем по-важни неща!

- изведнъж изсъска Микеле. Заболя я. Извади едно ножче, отряза един трън и потеглиха. Беше заспала, когато колата спря и я събуди. Нещо пушеше и Микеле беше вдигнал капака. Райна излезе сънена.

- Какво става?

- Не можем да продължим, а сме на 20 километра от града - беше истински притеснен.

- Голяма работа, ще се обадим на някой да ни дръпне!

- Един часът е, Рина, на кого да се обадим по това време?

- На някой приятел? На Пиетро, на Бино, ще дойдат и ще ни дръп­нат - 20 километра нищо не са.

- Разбра ли изобщо колко е часът? През нощта е! - кипна Микеле.

- Стига, Макс, не е чак толкова късно! Обади се на някой!

- Това, че са ми приятели, не означава, че мога да ги безпокоя по всяко време!

- Чуваш ли се изобщо? Нали затова са приятелите? Сега, ако бяхме в България, на 10 човека можех да се обадя, всичките щяха да дойдат веднага!

- Но не сме там! И слава Богу! - изръмжа Микеле.

- Какво каза?!

- Не сме в шибаната ти България!

- Никога... никога не си позволявай да говориш така... никога! - гла­сът на Райна хриптеше. - Никога...

...В кафенето беше лудница. Италианците се надвикваха както обикновено, но този път Райна искаше да им изкрещи да млъкнат.

- Капучино или кафе? - беше дошла с Мароканеца.

- Кафе - но дълго.

- Знаеш, че от твоето „българско дълго“ няма, има американо.

- Майната им, вземи ми капучино! - главата ѝ бръмчеше, за първи път италианският ѝ се стори някак лигав.

- Как е Микеле? - стресна я гласът на Мароканеца.

- Както винаги.

- Какво има? Кажи, де, нещо не е в ред ли?

- Дори не знам какво е. Напоследък се чувствам странно. Случвало ли ти се е да се събудиш сутрин и нещо да те държи за гърлото.

- И да ти се реве ли?

- Да! А нищо лошо не се е случило.

- Липсва ти!

- Кой?

- България.

- Знаеш ли, ти си единственият от всички кретени, които позна­вам тук, който запомни откъде съм - усмихна му се Райна.

- Я се стегни, държиш се като изглупяла от носталгия лигла.

- Не мисля, господин адвокат, не мисля, че е от това... - поусмихна се накриво Райна.

- Няма нищо за мислене. Просто ти липсва. Откога не си се приби­рала?

- От три месеца.

- Късметлийка. Аз не съм виждал моите от четири години, но след месец ще...

Едно момче се блъсна в масата, разля капучиното върху Райна и продължи да си говори по телефона.

- Къде гледаш, бе? - кресна Райна.

- Остави го! - дръпна я Мароканецът, но тя беше подпалила.

- Ей, тъпанар, не ме ли чуваш?

Италианчето се ухили.

- Приятелят ти ще ти плати друго капучино.

- Не, ти ще ми го платиш! Ще ми купиш даже и сандвич към него, селянин!

- Що? Черният няма пари ли?

Кафенето утихна.

- Като те гледам, от Изтока си, а кукло? Откъде си? От Русия?

- От България - тихичко каза Райна.

- А, знам го това, не беше ли в Унгария, или в Румъния, а? То май е едно и също. Всичките се влачите тука.

Шамарът на Райна го събори на земята. Мароканецът я сграбчи и я изнесе навън.

...Гласът на брат ѝ я държеше залепнала за слушалката. Искаше да го слуша...да не спира да ѝ говори... разказваше ѝ за техните, за новата си приятелка, за Дунава, за големия дъжд и че заради него не могли да напръскат. Пък сега имало ей такива комари и било ужас, вечер напра­во не можело да се излиза, обаче липите цъфнали и как миришело на улицата... пък съседката пак се скарала, защото кучето се изпикало в градината и цветята увехнали, пък татко не можел...