Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Сигурна ли си, че няма нито една църква на нейно име, нито една?

- Има една - в София. В един квартал, след гробището, сега му се вика квартал „Бенковски“. Рада е ходила. Ама нещо не ѝ било в ред на църквата. Синодът не я признава. А някаква жена там беше рекла на Рада, че Злата е девица, представяш ли си, тъй пишело в житието ѝ. Какво житие, бре, живот е туй, страдание адско и сила българска! Но в църквата е тъй. Обича тя да пренарежда нещата - нещо сякаш гореше в Магда, отвътре я изгаряше. - Знаеш ли, един ден при мен дойде една жена за наричане. Разговорихме се. Занимаваше се с някакви проучвания за историята на народа. Говореше, че орисията на тоз народ била теж­ка. И тя търсила да го обясни туй. Питам я, според теб коя е причината да сме на тоз хал? А тя почва да ми ги разправя едни страшни - за пре­дателства през вековете, за цареубийства, за избиване на богомили, за онова, дето насила ни покръстили - все такива сериозни, исторически работи. Много страшни работи бил сторил народът и сега си изкупвал греховете, вика. А аз ѝ викам на даскалицата, абе, разбирам аз, че ти си учен човек и надълбоко и надалеко пипаш, ама да ти река нещо по-просто: Питала ли си се защо в нашите родове все има някаква вражда и обида? Че то почти няма семейство, дето някой на някого тежко да не е сърдит или нещо да не дели. А мислила ли си, викам ѝ, как враждата и обидата прескачат непоправени и недоречени от година в година и преливат в децата? А тебе сега ако те питам, знаеш ли историята на баба си и дядо си, какво ще ми речеш, а? А имената на техните баба и дядо, знаеш ли? Кога са се залюбили, колко челяд са имали и колко им е измрела? Ами ако река да те питам кой е Стопанинът на вашия род? На ни един въпрос не можа да отговори даскалицата. Тя с по-сложна материя работеше. Ама аз ѝ рекох, че когато българинът отново се сети за рода си и на най-близките си първо протегне ръка, пък почете и собствените си светии и герои - ще се оправи таз орисия и ще ни дойде тогаз силата!

Ти забеляза ли, че наша Злата не е рекла, че не се отказва от Хри­ста, а че от рода си и името си българско не се отказва. Защото ня­кога точно почитта към родата е държала българите силни и заедно - като юмрук!

- Знам, дядо Геле ми разказа. За старата вяра, родовата... Аз ще я потърся тая църква в София.

- Не се хаби! Злата няма нужда от църкви, от памет има нужда....

- Аз ще запомня...

- И на други да кажеш!

- Ще кажа.

- На чинара какво стана? - рязко смени темата Магда.

- Кой ти каза, че съм била?

- Господ.

- Тоя козел на колко е години?

- Не измествай разговора хич. На чинара, питам, какво стана? Райна замълча. Нейно беше тоз път мълчанието и Магда го улови.

Напрегна се да чуе оттатък него и не можа. Стана и поля мушкато­то. Часовникът пак спря. Времето притвори очи. Магда седна и поло­жи ръце в скута си.

- Оставам - тихичко рече младата.

- Къде?

- В България... и при тебе.

- Хубаво. От утре, като имам хора, искам да си тук с мен.

- Ще бъда!

Когато се хлопна вратата, Магда и Времето се погледнаха. Ста­рата сипа кафе в две чаши, а за Времето отвори и коняк. Празнуваха. Когато се прибра, Райна написа в тетрадката:

СВЕТА ЗЛАТА МЪГЛЕНСКА - 18 октомври... Българската светица! Да се разкаже!

...Да пребъдат, Злато, хубостта ти, смелостта ти, коренът ти и българската ти носия!

ПЪРВИЯТ ПЪТ

От този ден насетне Райна започна да ходи всеки ден. Сутрин, Магда докато говореше с хората по телефона, младата работеше в градината или слизаше в града - да продава яйцата на пазара. Обяд­ваха заедно. След туй Магда почиваше, а Райна ходеше да пише. След обяд идваха хора. Старата ги беше научила да не се трупат и да не идват без предупреждение и те си знаеха. Магда Богданова скоро щеше да удари деветдесет. Ценеше си и силите, и времето. Покрай нея и Райна се научи как да отпраща хората.

- Помни, че хората мярка нямат! Всеки мисли, че неговата болка е най-важна и най-страшна. И иска да си разкаже историята и да се ожали. Аз неговата история не я ща. Тя само го оплита и му служи честичко да се скрие в нея. Намерил си е такива дупки и сенки, че като разказва, само добрините му да се видят. Лошотиите си ги крие по сенките. И все други са му виновни. Затуй не ща той да ми разказва. Само да си назове мъката. После питам аз - пък той требе да ми отговори. Ако почне да се усуква, натисвам лекичко. Ако заскимти - не е готов - от­пращам го. Има хора, на които мъничко им требе. Тръгне ли първата сълза, добър знак е. Да знаеш, че е добре да се наплачат. Сълзите чис­тят катрана. Тогаз се пипа твърдо, но кротко.