Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Като те слуша човек, вярата ще излезе много крива работа.

- Вярата не пипай ти! Вярата е свято нещо, най-святото право на душата е тя. За църквата ти думам аз, за религията. Стара съм вече, а едно нещо пусто не ми дава мира. Хората спряха да мислят, Райно, и спряха да вярват. В истинската вяра има мисъл, търсене има, не е сля­па и безпаметна тя. Питане има в нея - откъде съм, що съм дошъл, що имам да свърша, за какво ме бива, накъде ми е пътят, кой ми е богът... ей туй е вяра! Как така църквата ще дели хората на праведни и греш­ни според правото име на Бога?! Ще излезе, че тия, дето не вярват в Исуса, са грешни. Мюсюлманите и те - същата работа. Значи за една третина от човеците другите две третини все ще се пишат грешни. Не го приемам аз туй. И друго не приемам. Религиите клеймят жената - викат ѝ нечиста, не ѝ дават да служи, грешна била. Тая, дето дава живот! Дето е майка! Светът е грешен, Райно... не, не е грешен той... хората го объркаха и го посукаха в грешна посока.

- А ти в какво вярваш?

- В Бога.

- А твоят бог кой е?

- Ей туй наоколо, всичкото! Всяка светлинка и всяко дихание, и все­ки камък в земята. Нишката, дето ги е оплела и ги държи заедно, тя е Богът.

- За иконата ще ми кажеш ли?

- Туй е мойта Злата. Пазим се двете.

- Света Злата? Не съм чувала.

- Света Злата Мъгленска.

- А защо е с носия, не съм виждала светица с носия? И една такава, жива, не е изпита като другите.

- Защото е наша, народна - българска светица е Злата.

И Магда Богданова запреде думите...

Злата Мъгленска живяла през 18-и век, по време на турското роб­ство. Ражда се в голяма беднотия, в село Слатина, Мъгленско. Туй село сега се намира в Гръцко и му викат Хриси. Разправят, че Злата била хубавица, най-лична в селото, и въпреки че нямала чеиз, много момци я искали. За зла участ в нея се влюбва турчин. Знаел агата, че няма да му я дадат, и една утрин я изчакал да налива менци на герана. Грабнал я, метнал я на коня и си я отнесъл до̀ма. Поискал от нея да се отрече от род и вяра и да му стане жена.

Ала наша Злата не склонила. Тогаз турчинът решил да опита дру­го. Затворил младата българка в джамия и дни наред забрадени кадъни ѝ принасяли баклави и дарове и ѝ редели сладки приказки за Аллах. Ама Злата дума не проронвала...

След месец се отворили вратите на джамията. Отвън, на мегда­на, агата се стъкмил за сватба. Наредени в две редици, чакали турчулята да видят що за чудо е момата. А на другия край седял скупчен Златиният род - целият.

Оплела златни плитки Злата и гордо пристъпила навън. Ахнали турците при толкоз хубост, а Златината майка проплакала. Изстъпил се напред наперен агата, засукал мустак и му гръмнал гласът:

„Аз тебе съм те избрал да си ми първа в харема. Сега ти ми кажи от рода си, Злато, отричаш ли се? Аллах приемаш ли?“

„Донесете ми празничната носия...“ - тихо рекла девойката и сес­тра ѝ хукнала да изпълни волята ѝ. Задумкали тъпаните, писнали зурни. Посбутала се родата. А турчинът се ухилил, изпъчил се, ще се пръсне.

За сетен път се изправила Злата Мъгленска пред душманина си нагиздена и извила глас над смълчалия се народ:

„Няма да го бъде, ага! Аз рода си и името си българско не преда­вам, дорде съм на таз земя жива!“

Тежко звъннал гласът на момичето, гордо вдигнал чело баща ѝ, а майка ѝ и сестрите ѝ примрели.

Полудял тогаз агата и ревнал на аверите си. Скочили турците и завързали Златините хора един за друг. И като бесни псета се хвърли­ли върху момичето. Гаврили се с нея един подир друг и държали нож под брадата на баща ѝ - да гледа. Не издържал старият и сам се нанизал на ножа.

Не им стигнало туй. Сам агата метнал едно въже на крушовото дърво, на мегдана. Сам вдигнал Злата, трепереща, и я обесил на него. Цяла нощ стояло тялото ѝ на крушата. Вардели го, не давали на сес­трите ѝ да го свалят и да го погребат.

На другия ден насекли тялото ѝ на късове заедно с българската ѝ носия и така я разхвърляли във всички посоки. Да знаят българите, че така ще бъде окървавена вярата им и пръснати родовете им.

Злата Мъгленска предава душата си на Бога на 18 октомври 1795 година в българската си носия, с която после е зографисана. След вре­ме я направили светица. Но до ден днешен, Райно, няма църква на нейно име, няма дори параклис.

Райна слушаше и не дишаше. Имаше нещо в тази история, което сякаш знаеше... отдавна.

- Не бях чувала за нея - промълви, а сърцето ѝ свито като на пиле.

- Няма нищо на нейно име... защо?

- Като не може църквата да каже за някоя свята жена, че е била девица, предпочита да мълчи и нищо да не говори. Не може жена поруга­на да е кръстница на храм. И тъй и не я знаят българите, не я тачат...