Розмари Мео - Стопанката на Господ

Есента вече гнездеше в клоните на чинара и пръскаше багрилата си по листата му. Райна отиде по здрач, пообиколи го и приседна в ко­рена. Опря гръб в якия ствол и затвори очи. Пред очите ѝ затичаха картини, далечни картини, от друго време, в друг живот... Видя хълм, окъпан в залеза, виждаше го всеки път, като тръгне към кафенето... Имаше едно кафене първата сутрин, когато я заведе Микеле, беше като сън...

МИКЕЛЕ

...Държеше го здраво за ръката, крачеше по уличката със затворе­ни очи и слушаше гласа му. Не чуваше какво говори, само гласа му... и най-красивия език на света. Доставяше ѝ огромно удоволствие да го обича на италиански, да се смее на италиански, да се люби на итали­ански. Господи, тази земя миришеше различно, цветовете ѝ бяха дру­ги, очите на хората гледаха по-топло, телата им миришеха по друг начин, неговото тяло... Стискаше ръката му и той я водеше. Никога никой мъж не я беше водил! Усещането беше неописуемо. След няколко седмици щеше да стане негова жена.

- Искам да ходя на училище - каза му, когато им поднесоха кафето.

- На училище ли? За какво?

- В онова - за чужденци. Да уча италиански.

- Че ти говориш! - засмя се той.

- Говоря глупости. Искам да го науча наистина. Да мога да пиша правилно. Да си намеря работа...

- Нямаш нужда от работа, любов моя, вече не! Аз ще се грижа за всичко. Ще видиш, обещавам ти!- прегърна я той и Райна притихна в ръцете му.

Сервитьорът се приближи и донесе сметката.

- Госпожата има ли нужда от нещо? - беше на чист български.

Райна подскочи.

- Откъде разбрахте, че съм българка?

- По акцента. По дрехите. По малкото грим. По очите...

- Какво ми е на очите?

- Ами, греят! Познавам тези очи, те винаги греят в началото.

- Какво искате да кажете?

- Няма значение, не ми обръщайте внимание, просто... познавам тези очи...

Сервитьорът се усмихна и се отдалечи.

- Българин ли е? - попита Микеле.

- Да - нещо за миг натежа около Райна.

- Чудесно! - усмихна се Микеле. - Значи си имаш приятел, нали?

Италианецът грабна жената и я вдигна на ръце, целувайки я по ко­сите, а тя в миг забрави света.

Микеле ѝ купи къща. Огромна.

- Искам ти да я обзаведеш както на теб ти харесва - на пода на огромния хол грееше червена роза.

- Не мога да повярвам, аз...

- Обичам те, Рина! Ти си моето съкровище...

Любиха се на пода, до розата.

...Сватбата беше скромна. И двамата решиха, че си е само за тях. Очите на свекъра ѝ пробиваха дупки .по рамената на Райна. Очи­те му бяха жълти като на хищник - водач на глутница. Микеле стис­каше здраво ръката ѝ и тя беше сигурна, че ще дойде време да се срещне с цялата глутница. Не я харесваха - но не ѝ пукаше. Микеле се оглеждаше единствено в нейните очи. След сватбата заминаха за Неапол. Вятърът на Везувий свистеше в косите ѝ, докато краката ѝ крачеха нагоре по изгорялата земя. А слепите къщи на Помпей я нака­раха изведнъж да приседне.

- Добре ли си? - подхвана я Микеле.

- Добре съм... Стана ми мъчно за Дунава...

Наоколо се бутаха тълпи от туристи...

...В училището за чужденци удари звънецът. Седеше на един чин с Мароканеца. В класа имаше трима сенегалци, сърбин, двама сирийци, ру­мънка, украинка, петима китайци (или японци, никога не разбра), две мо­нахини филипинки, две албанки, един ливанец и всякакъв пъстър свят.

Преподавателката обяви:

- Предполагам, че повечето от вас са чували за Римската импе­рия. Тъй като съществуването ѝ е имало огромно значение за човеш­ката цивилизация, ще започнем начално изучаване на нейната история. Ще можете да сравните сами нашата велика история с историята на собствените си държави и по всяка вероятност да си отговорите на някои въпроси, свързани с по-бедното си културно наследство и после­диците от това, което...

Мароканецът изсумтя.

- Какво? - ухили се Райна.

- Писна ми! И между другото съм учил тази история и съм държал изпит по римско право...

- Имате ли да споделите нещо, господине? - измърка италианката пред дъската.

- Не! - отсече Мароканецът.

- Тогава ще ви бъда благодарна да се отнасяте с уважение към часа! Ще приема това за уважение към страната, която ви е приютила!

- Всъщност, мога ли аз да ви попитам нещо? - вдигна Райна ръка.

- Разбира се! - повдигна вежди учителката.

- Вие с какво образование сте?

- Не мисля, че въпросът ви има нещо общо с темата, госпожице!

- Госпожо! - поправи я Райна. - Предполагам, че за да преподавате второ и трето ниво италиански на чужденци, не ви е било нужно да за­вършите филология?