Розмари Мео - Стопанката на Господ

На мойта Богородичка милна приказки ѝ завивам.“

Приседнал вехтият дядо до дребното, бело девойче.

Погледнал си сенкята дълга, сълзица си скришом забърсал. Извадил от своя си хлебец и тихом ѝ той занареждал:

„Една трошица за мене, една Богородицу давам.

Втора трошица за мене, трета Богородицу давам.“

Приказно пиле запяло нейде в дъба над глави им.

Слънчоглед се мигом поместил, извор в нозете им бликнал. Скокнало буйно момето:

„Дядо, Богородица иде, бързо сваляй калпака!“

Старецът гледа, не вярва...

А там, пред очите му тъжни,

слънчев лъч се заспуска,

земя се бавно отваря, лъч и земя се целуват

и женска снага се възправя...

„Добра стига, Райно, бело ми, чудно девойче!

И на теб, харен Илия, добро да ти слънцето дава!

Благо дарявам за хляба, дето ми го тука дарихте!

А за твоите думички, Райно, и баба ти с благо дарявам!

Пък за мъдростта ти, Илия, Райнини думи да чуеш, нивата ти трижди ще ражда. Заслужен покой ще да найдаш. А на вас двамата тука, дето си дадохте хляба, моята дума ви давам - родът ви вечно да ражда!“

Тъй Богородица рекла, по чело Илия целунала,

поклон на Райна си сторила и пак се в слънцето дигнала.

Плеснала Райна с ръцете, грейнала цялата бяла.

Припнала кат кошута надоле за Богородица да разправя.

Останал дядо Илия.

С хляба в ръка поприлегнал.

И с Богородицата в очите покоя си в радост намерил!

КРЪСТОВДЕН

Нощите позахладняха. Едно момче пое козите и овцете и Рай­на се будеше сутрин от виковете му. Не беше чувала Вангел да вика така по животните. Не го харесваше. И името му не харесваше - Ростислав, ама че тъпо име! И тъпо гледаше. На душата на Райна ѝ стана неспокойно. Една сутрин си включи телефона. Имаше толкова много пропуснати повиквания, че телефонът блокира. След това зазвъ­ня. Първо майка ѝ, после брат ѝ, Стоян, приятелите ѝ - накрая Микеле. Той звъня 10 пъти един след друг. Райна гледаше телефона, като че ли е заразен. Накрая вдигна.

- Рина! - гласът на Микеле я прониза. - Любов моя! Как си, къде из­чезна? Купил съм си билет, идвам да те взема! Добре ли си, кажи ми, че всичко е наред!

- Микеле, чуй ме... наред е всичко, с мен е наред, само дето...

- Рина! Ало... там ли си, Рина? Рина, обичам те! Липсваш ми! Не мога повече така, искам да си дойдеш у дома, да сме заедно...

- Аз съм си у дома! - прекъсна го Райна.

- Да, да, знам че си в България, че там са ти роднините, но домът ти е тук, Рина, при мен, чуваш ли?!

- Микеле, обади ми се утре, става ли, сега не мога да говоря...

Райна затвори. Излезе навън, краката ѝ трепереха, седна в пръс­тта и опря гръб в къщата. Когато отвори очи, слънцето вече се беше вдигнало и я милваше с есенни ръце по косата, галеше я по раменете и топлеше корема ѝ. Погледът ѝ пробяга по планината. Тук-там изби­ваха медни петна. Спомни си как се видяха за пръв път с нея. И как се разбраха с Тихото и Тъмното... Душата ѝ се беше оплела в златната мрежа на тая планина, от мрежата си беше изплела люлка и си беше върнала съня. После свободата. И накрая радостта. Сега какво? Къде да ходи? Как да тръгне? В главата ѝ забуча. Райна скочи и хукна по пътеката. Тичаше като луда, тичаше към поляната, през боровете, дъ­хът ѝ свистеше в гърлото, а тя тичаше като обезумяла. Шубраците я шибаха през лицето, препъваше се и пак тичаше. Дъхът ѝ не стига­ше, драскаше в гърлото ѝ, а сърцето ѝ напираше да изскочи и тичаше, тичаше подивяла... Времето мушна куките в стегнатия си кок и хукна подир Райна. А тя усети, че някой я погна, стисна дъха си в зъби и се затича като за последно... Току преди чинара краката ѝ се подкосиха и падна. Заби лице в пръстта и се разрева с глас. Виеше и плачеше, впила пръсти в земята, главата ѝ бучеше, а душата ѝ се гърчеше като прободена. Беше ѝ страшно и хубаво да чува собствения си вой. Не го беше чувала никога. Сълзите ѝ напоиха пръстта и заедно с тях лу­достта започна да изтича. Стоеше на колене и вдишваше миризмата на земята... дълбоко... до дъно пиеше тая миризма, а тя се просмуква­ше в душата ѝ и избутваше мъката. Търколи се и се просна по гръб. Над главата ѝ се ширна небето като синия. Проблесна нещо пред очи­те ѝ и Райна протегна ръка. Беше кокалено копче, позна го. Изведнъж се разсмя, пъхна копчето в джоба си и стана. Поотърси си крачолите и ръцете, пък хвана пътеката на обратно. След себе си чу стъпки. Не се обърна, знаеше кой е. Когато влязоха в Магдиния двор, бабата викна от прозореца.

- Ей го къде бил, проклетникът му ниеден! Цялото село обиколих да го търся, той подире ѝ тръгнал. Къде те намери?