Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Йордане, не ми е добре... липсвате ми... - мълвеше Райна.

- Какво, не те чувам, ти как си сега, оправи ли апартамента?

- Липсвате ми... много... Йордане.

- Плачеш ли, бе? Райно, чуваш ли ме? Защо плачеш?

- Нищо, няма нищо, мъчно ми е... - разхлипа се.

- Райно, всичко наред ли е? Честно, кажи ми! Направил ли ти е нещо?

- Не, не, глупости... добре съм...

- Ако ти е направил нещо, ще му откъсна главата, чуваш ли?

- Чувам... Йордане... чувам...

...Сутринта Микеле я събуди с кафе и кроасани в леглото. Накара я да стане и да погледне през прозореца. Беше ѝ купил кола...

Слънцето залязваше в морето. Всеки път беше ново чудо! Умира­ше да гледа прощалните лъчи на слънцето да се гмурват тихо в соле­ното...

- Ела да го погледаме, моля ти се! - задърпа го.

- Имаме резервация, закъсняваме. Чакам от два месеца за тоя рес­торант! - измърмори Микеле.

- Ще почакат! Само още 5 минути, да го видя как потъва...

- Съвсем си откачила, аз умирам от глад, тя ще ме води на залез...

...Кестените, кестените я побъркваха... А най-много - липите...

Защо не миришеха тия липи? Миришеха, но някак... бледо. Вечерта взе една стълба и се качи да обере липата в градината отсреща. Много обичаше липов чай, искаше да им направи, да ги покани на чай... тук пие­ха само лайка... Глобиха я 50 евро... преди повече от година...

Течаха картините пред очите на Райна, заедно със сълзите, а дър­вото ги пиеше. Господ се прокрадваше тихичко откъм боровата гора. Изправи се Райна и се сля с чинара. Краката ѝ станаха корени, ръцете ѝ клони, корона - главата ѝ. На сто удара на сърцето на Райна един път удряше сърцето на чинара. Птиците млъкнаха, за да чуят. Гласът ѝ излезе ясен и звънък. Думите ѝ отрязаха стария път и отвориха но­вия.

А корените на чинара изпратиха думите по подземната паяжина. Първо стигнаха до най-стария бор, той ги предаде до другите. Боро­вете разказаха на двата дъба в края на селото, пък те рекоха на кри­вия орех оттатък хребета, той ги търколи към върбите по реката, а те ги прекараха по течението... Преметнаха се сълзите и думите на Райна през корени и коренища по цялата паяжина. Стигнаха до оная - най-старата българска гора, покачиха се по стеблото на Горуна и се мушнаха в листата. Втората нищенарка се протегна и запреде в ниш­ката на Райна лилав конец - за ясен поглед... и още бяло - за прошка...

И каквото рече Райна на чинара, се пресука с нишките. После рече­ното ѝ беше сторено!

ЗЛАТА МЪГЛЕНСКА

Колкото пъти беше влизала Райна в къщата на баба си Магда, все поглеждаше към иконата и все не намираше сили да пита за нея. Беше женска икона - на много красива жена. И някак лицето ѝ не беше жъл­то и изпито като на другите икони. Беше живо лице. И жената беше облечена в носия. Колкото пъти отвори уста да попита, толкова пъти нещо режеше гласа ѝ. Какво правеше икона в дома на Магда Богдано­ва? Някак не ѝ беше там мястото. Но пък като че ли не беше съвсем икона...

- Дойде ли ред да ме питаш за Злата? - запита старата, докато обядваха.

- За иконата ли? Отдавна искам да те питам, но не знаех как...

- Ти ли? Дето по цял ден се виждаш в питане. Какво, не ти стиска да ме питаш що ще икона при старата вещица?

- Не съм казала, че си вещица, как ти хрумна?! - зачерви бузи Райна.

- Ще ми се! - хитро я погледна Магда. - Ще ми се в цялото питане да събереш кураж докрай. Мислиш не знам как ни викат хората. Туй не е обида, Райно, ами си е баш признание.

- Да ти викат вещица ли?

- Вещата жена поназнайва едни работи, дето на другите не са им ясни. Народът, като няма ум за нещо и не го проумява, се страхува от него. Пък и църквата бая труд е хвърлила да сложи вещите хора под ножа. Не ни харесва тя. Бъркаме ѝ сметките. Я ми кажи каква е разли­ката между поп, дето чете за здраве, и баба, дето бае против болест?

- Не знам... - обърка се за миг Райна.

- Аз ще ти река - никаква! Едно и също правят, само дето всеки си изрича неговите си думи. Баячките нивга не са рекли против поповете. Но поповете туриха на вещината дамга. Рекоха, че е от дявола. Не да­ват друг да си говори с Бога, още повече жена! - заблестяха очите на Магда.

- Бабо Магде, ти вярваш ли в Исус? Вярваш ли, че е съществувал?

- С цялото си сърце! - отсече Магда.

- Значи казваш, че си християнка?! - изуми се Райна.

- Казвам, че Исус е бил от големите майстори. И е толкоз Божи син, колкото и ти си щерка Божия. Казвам, че е имало и други като него, много, всякакви - пророци, месии, както щат да ги наричат религиите, все майстори, все вещи хора с огромна сила. Не вярвам в друго - в не­порочни зачатия не вярвам, ни във възкресение, но най-вече не вярвам в греха - оня, дето го измисли пак църквата - първородния. Успя дамга да тури дори на новородената рожба - рече, че е грешна и че само тя може да я спаси от греха, като я кръсти.