Розмари Мео - Стопанката на Господ

- С обич ли?

- С почит! Душата требе да усеща, че мъката ѝ е зачетена, че струва. Душата на тез хора е в ръцете ти. А тя е най-святото. Тя е от Бога. Затуй душата се пипа с трепет и почит. Да разбере, че е единствена, че друга няма като нея! Най-страшно е човекът да не е плакал с години. Ако е пресъхнал, сърцето му е камък вече, не вижда, не прощава... Там е тежко...

- Не се ли изморяваш много? Не ти ли взима от силата мъката на хората?

- Не! Аз работя със земята, с корена им - и с моя корен. От моя си черпя сила постоянно, а от техния - викам сила за тях. И да мина­ва нещо през мен, в земята отива, не остава при мене. Даже често се случва да ме правят по-силна хората. Като им видя сълзите как от мъката тръгват, след туй от радост не спират, ставам дваж по силна и аз. И да ти река един съвет - гледай кой как минава край Гос­под. Един се стряска, друг се усмихва, трети ще надзърне в очите му. Някои, като го видят, направо се връщат назад. Господ не всеки може да го понесе, Райно.

Извървяваха се хората. Влизаха на наричане като в храм. Райна присядаше на миндерчето и учеше. Разтваряше ума и душата си и попиваше всяка дума на Магда. Думите влизаха в нея и оставяха сле­дите, сълзите и магията си. Научи се да вижда нишките на душите. Имаше нишки, по които тлееха въглени. Такива нишки бяха като фи­тил и Магда лесно ги подпалваше, а в душите грейваше приказен огън. Имаше и нишки, съвсем изтънели, пред скъсване... и понякога се раз­падаха... Взимаше парченцата Магда, близваше разплетените им краи­ща и внимателно ги събираше. Имаше и други - като вълчета. Зъбеха се, дърпаха се и ръмжаха. Прилъгваше ги тях Магда, примамваше ги, а после дръпваше здраво и държеше, дорде се укротят. Но винаги над главите на хората се въртеше едно кълбо. Всички нишки отиваха към него и пак от него излизаха. От кълбото излизаше дебело въже и се оплиташе в корените на хората. По въжето бликаше силата и тичаше по нишките към душите. Реченото се вплиташе в тия нишки, напоява­ше ги и пускаше цвят. На сутринта се превръщаше в сторено.

Един ден Магда се залежа. Райна сновеше из кухнята и вареше чай, а Рада печеше любимия ѝ сладкиш.

- Следобед ще дойде една жена, аз няма да мога да стана - рече Магда.

- Нямаш ли ѝ телефона, ще ѝ звънна, да не идва.

- Ще дойде, Райно! Ти ще я посрещнеш.

- Аз?!

- Кажи-речи, половин година се щураш наоколо, време ти е.

- Да наричам?! Не съм готова, не знам как... ами ако не мога да ѝ помогна?

- Ако не можеш, значи съм се излъгала в тебе и съм загубила и твойто време, и мойто! - отсече Магда.

- Айде стига сега и ти! Не го стряскай момичето! - намеси се Рада.

- Спокойно, Райно, ако имаш нужда, и аз ще дойда да ти помогна.

- Ще дойдеш, нали? С теб по ще се справя и...

- Сама ще е. Никой няма да ѝ помага. Айде отивайте си, че се умо­рих! Райно, след четири часа те искам тука окъпана и нагласена като за празник!

Под Горуна, в приказната гора, втората баба нищенарка бръкна под трикракото си столче и извади едно червено кълбо. Не беше като дру­гите червени в кошницата. Сакаш мълнии се виеха в него. Дръпна една нишка, беше три пъти по-дебела от другите. Нишката се метна на­пред, но бабата ѝ рече нещо и я укроти. След туй дръпна две нишки ка­фяво - направо от пръстта. И почна да плете плитка като за майстор.

Когато Райна влезе окъпана при Магда Богданова, на миндерчето я чакаше бяла риза, тъкана на тънки сини райета.

- С нея ще наричаш! - рече Магда. - Майка ми я е тъкала. Обличала съм я като млада булка. Сега е твоя.

Ризата потече по рамената на Райна и тихичко ѝ запя.

Райна към Райко тръгнала...

- Нищо не мислѝ, нищо не чакай, за нищо не се приготвяй! Като вле­зе жената, остави душите и очите ви да се преплетат. Те сами ще се познаят и ще си свършат работата. Ти само дръж на жената корена и го не пускай! Слушай му песента и тъй направи, че и жената да я чуе. И нека реченото ви да бъде сторено!

След два часа Райна изпрати жената на портата да си върви.

- Господ да ти дава дълъг живот, девойче, и все тъй да помагаш на хората! - изрече жената със сълзи в очите. Хвана ръката на Райна и по­нечи да я целуне. Младата трепна и не даде. Изпрати с поглед жената, тихо притвори портата и си тръгна.

Магда се дръпна от прозореца и застана пред Злата Мъгленска. Погледаха се.

- Ще я бъде, Злато! - рече старата и запали свещ.

ПЕТКА БЪЛГАРСКА

Наоколо се беше разчуло, че ще има голямо наричане за Света Петка. Телефонът звънеше постоянно. Хора идваха и си отиваха... А Райна слезе да почете в читалището.