Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Първо мъж ти требе да отиде и да оплеви оная купчина, тъй че да се видят камъните.

- То там е много обрасло, как, с голи ръце ли?

- Ще си вземе тесла, брадва, каквото му требе и ще почисти. Ка­мъните няма да пипа. После да отиде в селото. Да разпита. Знаят ли историята, какво се помни, има ли останали роднини на момичето и заклания баща.

- Ама как... как се пита такова нещо... нали ще разберат, че той му е роднина...

- Требе да разберат. Той ще им каже.

- Ще умре от срам... той какво е виновен...

- Няма да умре. Щом клетвата е настигнала него и децата му, ще требе да я понесе и да я пререже той. Затуй ще изтърпи на оня Георги чернилката и ще я понесе на гръб. И за други да пита. Оня е почернил и други къщи. Да пита и за техни роднини. Все някой е останал в селото. Помнят. Като намери хората, идва трудното. Требе да ги накара да отидат с него там, на Гергевата прокоба..

- Как ще ги накара, никой не стъпва там... хората ги е страх...

- Ще ги накара! Ако требе, и ти ще отидеш с него. Ще им кажете на хората за децата, за туй, че сте уплашени, че искате помощ. Ще ги помо­лите. Хората познават кога някой е честен с тях, ще ви чуят. Съберете ги трима, петима, десет, колкото дойдат и идете заедно. И двама да са, пак стигат. Вземете с вас една млада фиданка ябълкова и лопата. Вземе­те и на хората свещи. Там ще се наредите около купчината в кръг. Всеки да запали една свещ и да я забоде зад себе си в земята, та и свещите да са в кръг. После твоят Георги да започне да иска прошка от всеки, който е дошъл, поименно. Ако човекът я приема, да каже: „Простено да е на Ге­орги и на целия му род!“. Тоз същият, простилият, да ходи до купчината и да взима по един камък. Да го изнася извън кръга и да го търкулва далеч. И по два камъка може да вади. Всеки требе да го стори туй. Ако останат камъни, твоят мъж и ти да довършите купчината. Всички камъни требе да са пръснати надалеч. После мъж ти да изкопае една дупка, дето е била купчината, и там ще посадиш фиданката. На нея ще речеш: „Старата клетва в земята да иде, младата прошка плод да даде!“. Всички след тебе да рекат по едно: „Да бъде!“. И това ще е.

- И ще се оправят ли децата?

- Ще се оправят!

- Няма да е лесно, ама... ще го направим. Още утре ще му кажа на Георги. Благодаря ти, бабо Магде! Ако нещо забравя, ще ти звънна да питам, нали може?

- Звънни. И на света Петка свещ да запалиш, чу ли?

- Ще запаля.

Райна, Магда, Рада и Снежана заслизаха по пътеката. В началото на селото нещо проблясна и месечината приседна в рогата на Господ.

На сутринта Райна отиде при Магда направо с тетрадката. Ста­рата я изгледа изпод вежди.

- Ще го запиша това, снощното. Важно е. Не можеш да ме спреш. Хората трябва да знаят. И без това е ясно, че е трудно да го направят. Колко са хората, дето ще се вдигнат да искат такава прошка? Че то си е сериозно изпитание! А пък съм сигурна, че в много семейства са се случили такива неща. Чела съм. Има книги. Кармична обремененост, тежка родова карма... Съдба, искам да кажа.

- Е, като има, що требе да записваш и ти?

- Защото си е наше. Българско е. И е по-смислено от всичко, което съм чела! - отсече Райна и отвори тетрадката. Магда ѝ беше обърнала гръб, миеше чинии и се подсмихваше. Отговори ѝ на всички въпроси.

- Туй е. Записа ли? Отгоре напиши „натемия“ - завърши Магда.

- Какво е това?

- От „анатема“ идва. Ей ти една дума, дето не е българска - църковна е - от гръцко е дошла и е останала. Иначе си е баш проклинане. Натемия с камъни се прави винаги от мъже и само срещу много прегре­шил човек - изедник и душманин.

- И все пак искам да те питам. Ако има някакво родово проклятие, но никой не помни как и откъде е дошло, има ли начин да се развали?

- Начинът да се развали е баш в усилието, дето някой ще напра­ви, за да разбере откъде е тръгнало. Много хора се крият зад родо­ви проклятия и си оправдават нещастията с тях. Като почнат да се търкалят злини в живота им, най-лесно е с клетва да ги обяснят. А требе първо себе си да огледат и да поопощят малко гадинките, дето са им в акъла. Не щат хората да проумеят, че всичкото зло иде от тях. Каквото са си повикали, туй им се обадило. Не щат да повярват, че и болестта, и неволята - все те са я повикали. Я с лоша мисъл, я с лоша дума, я със страх, я със злина сторена. И току се появи някой и рече: „Проклятие има, клетва има, затуй си зле!“. И човекът веднага се намества удобно в туй обяснение. По мярка му е то. Тогаз не носи вина. Тогаз е жертва. И започва едно хленчене, едно жалване и си вика, край, няма какво да се стори, клетва е туй. Тогаз тръгва по врачки да му гадаят какво ще става после с живота му. Тръгва по баячки да го оправят. Тръгва куршум да му леят. И тез всичките кикимори, като го видят вкиснат и без никаква сила, веднага му викат - магия ти е сто­рена, клетва имаш тежка! И се почва едно оправяне, жална му майка!