Розмари Мео - Стопанката на Господ

Пролетно време отиват жените някъде извън селото или града. Требе месечината да се пълни, да не е на разсип. Избират хубаво място - спокойно, слънчево. Взимат една ябълкова или сливова фи­данка. Всяка носи свещ, китка здравец с корен и стомна вода. Изко­пава се дупка и се засажда първом фиданката. Редят се жените в кръг около нея. Най-старата именува фиданката на името на хар­ния човек.

- Как така именува, какво прави? - прекъсна я Райна.

- Ей тъй, просто е! Казва на фиданката: „Засяхме те на името на Петко някой си, да растеш здрава и плод да дадеш, както даде плод до­брината му и както ще се плодят децата му и техните деца!“... Какво записваш сега?

- Думите... как беше - „както даде плод добрината му и...?

- Няма такива думи! Не ме ядосвай! Затуй го мразя записването. Ще прочете някой и ще почне да повтаря като папагал. Без мисъл. Без обич. Думите требе хората сами да ги рекат. Техни да бъдат. От тях­ната благодарност. Човекът им сторил такава добрина, те пък ще се напънат да му измислят думите! - кипна Магда.

- Е, не всеки може, пък и твоите думи са хубави, защо да не ги запом­нят? - не се даваше Райна.

- Щото ще се научат да мислят! И да са благодарни. Като искат готови думи и нямат душа и акъл, да ходят да им чете поп. Поповете имат готови и правилни думи за всичко, аз не!

- Ох, добре. Разбрах, продължавай!

- Ядоса ме и ми излетя от главата... докъде бях стигнала?

- Каза, че фиданката се именува от най-старата жена.

- Тъй. После всяка изрича по една добрина, която е сторена от тоз човек, или пък се заявява най-голямата му добрина. Важно е всяка жена от кръга да му благодари и да го благослови. След като рече благата си дума, отива и полива със стомната си фиданката, да ѝ даде живот. Като минат всички, всяка копае по една дупчица пред краката си, за­сажда китката здравец и полива и нея. Накрая запалват и свещите при здравеца, като ги наричат за здраве, обич и дълги бъднини на човека и рода му. После поне седмица жените и друг народ се редуват и ходят да поливат фиданката и здравеца. Колкото повече народ се извърви, тол­коз по-добре. Добре е родът му да поеме грижата за мястото и дърво­то. Да ходят там деца и внуци, да им се разказва, пък те - на техните. Като изсъхне това дърво, друго да бъде посято. Такваз благословия дър­жи един род здрав, щастлив и дългопаметен, коренът му ще пребъде.

- Хубаво е това, много е хубаво!... мисля си... не може ли така да се лекува и тежко болен човек?

- Как така?

- Ами, да се съберат негови близки или само един, да му посадят нещо и да го нарекат да оздравее... да му кажат преди това на болния, да го питат иска ли. Може да не е дърво, да е само здравец... или цве­те... роза... да я поливат и да се грижат за нея, докато боледува, докато цъфне розата и си отиде болестта, пък след това той сам... - Магда я гледаше и ѝ се радваше, и някакъв покой се стелеше около старото ѝ сърце.

- Какво? - сепна се Райна. - Не може ли?

- Може, чедо, всичко може! - рече Магда и излезе, да не ѝ се видят сълзите.

РАНГЕЛОВДЕН

Изтече половин година, откак Райна срещна Магда Богданова и нейния Господ. Застудя. Листата от дърветата се изваляха и изтъка­ха златни и медни килими.

Райна си поръча дърва, докараха ѝ и тя си ги нареди под стряха­та. Палеше печката всяка вечер, а сутрин отрано изхвърчаваше прем­ръзнала при Магда. Беше взела едно старо корито от Сабрие и вечер се къпеше в кухничката. Постилаше една мушама, слагаше кофата с бързовара и после се обливаше, стъпила в коритото. Сабрие ѝ даде и гърне, да не излиза през нощта до клозета, ама не стана. Не можа да се научи на това. Купи си едни галоши да ѝ е по-удобно и през нощта притичваше с тях.

Но Времето не спираше да трака с куките... Скоро трябваше да си тръгва и да сложи в ред това, което чакаше да бъде наредено. Иде­ше Мъжка задушница и след туй Рангелов ден. Реши да почете дядо си Вангел и чак тогава да тръгне. Беше питала вече защо тая задушница да е мъжка и в тетрадката си беше записала:

„Голяма задушница винаги се отбелязва в съботата преди деня на архангел Михаил. Тъй като българите са били народ на воини, в определен ден през годината те са почитали падналите в бой за рода и земята си, без които живите нямаше да ги има. В днешно време почитаме падналите за свободата на България. Затова и де­нят се именува Мъжка задушница. На нея покойниците не се оплак­ват, а се честват!“

Райна и Магда седяха в кухнята и белеха картофи, младата я стя­гаше душата, че ѝ идва време да си ходи, а старата се правеше, че не вижда.