Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Е, туй е важният въпрос! Не е нужно да мислиш за смъртта, важно е да знаеш, че ще дойде. И да си го приел. Ако хората приемаха, че са смъртни, друг щеше да е светът.

- Представяш ли си, ако утре всеки човек разбере кога ще умре? Тогава сигурно ще се замисли как да прекара последните си дни, нали?

- Или ще превърти и ще направи страшни поразии. Не става тъй. Требе да си научен на туй, да си израсъл с него в мир. Като се е споминал първият роднина, не да се крие и да се реве, а да се обясни на детето, че дядо му си е отишъл у дома. Че туй е дом на всички и всеки един ден ще си се прибере там, за да бъдат отново заедно. И да се върнат след туй пак тука. И че туй не свършва никога. Че смъртта не е край, а стъпка...

- Теб кой те е учил?

- Аз бях мънечка, когато мойта баба ми рече, че ще мре и да не пла­ча за нея, щото тя ще ме чака на едно светло място и когато ми дойде ред и на мене, ще ме посрещне. Каза ми, че свещ не ще да ѝ се пали.

- Затова ли не палихте свещи на дядо Геле на погребението?

- Да.

- Е, нали казват, че свещичката осветявала пътя на душата, за да не се лута. И в църквата всички палят свещи за покойниците!

- В църквата смъртта е краят. Там душата никога не се връща об­ратно на тая земя. Предстои ѝ съд. И страх - ад или рай е заслужила. То са ангели, дяволи, ключари, грехове, изкупления... И Бог, който в тефтер е записал кой какво е правил и какво е заслужил. За църквата душата жи­вее на земята само веднъж. И ако иска в отвъдното да е добре, требе тоз живот да е живян по нейните правила! Църквата е най-виновна, че хората ги е страх от смъртта! Лутала се била душата!? Представяш ли си как една стара душа, която много пъти е идвала и си е отивала, и толкоз животи е живяла, тая душа да има нужда от свещ, да се не затрие! Да не може си познае дома, без да я опее поп?! Таз душица, дето сам Господ ѝ е дал дъха си, да не може пътя си към него да намери?! Баба ми викаше, че след като си тръгне душата, дълго време остава свързана с една тънка нишка с близките си. И когато някой от тях запали свещ, с мъка в сърцето дръпва нишката. И душата требе да се обърне и да се върне назад, да даде покой на тъгуващия. И все окъснява по пътя, че все има кой да я дърпа назад. Затуй, като искаш, запали свещ, ама с радост. Ясно е, че вече тоз човек го няма около тебе, ама ако наистина го обичаш, зарадвай се, че душицата му се прибира у дома!

- Затова се нарича и „покойник“, нали?

- Точно затуй. Човекът е най-после намерил покой, спокойно и мирно му е вече на душата, прибира се. Ех, Райно, да можеха хората да разберат, че смъртта не е крадец, който дебне в тъмното, а голяма стъпка по пътя им. Тогаз, вместо да се страхуват, щяха да се пригот­вят за нея. Други неща щяха да са важни. Човек на човека по друг начин щеше да гледа и да го цени повече. И всяко имане щеше да има друг смисъл и друга посока. Оня ден дойде една жена, помниш ли я, една вече повехнала, ама хубава, с дългата кестенова коса?

- Дето не искаше да влезе през портата, че се уплаши от Господ?

- Тази. Баща ѝ беше на смъртен одър и тя се беше поболяла от мъка и страх по него. Дойде да ме моли да го спасявам. Викам ѝ - чедо, на колко години е баща ти? На 83. От какво е болен? Нищо му нямало, просто се залежал, спрял да говори, а преди дни спрял да яде и да пие. Как ли не го мъчили, с тръбички някакви го опасали, нещо през тях му наливали... Не щял. Гледам я, а тя нито вижда, нито чува. Такъв ужас я тресе. „Татко ако си отиде, аз съм свършена“ - само това нарежда. Мъж няма, деца няма, само татко си. Мъка страшна. Чедо, викам ѝ, татко ти не може вечно да е покрай тебе. Свършил си е работата, на ръце те е носил, грижил се е за тебе. Уморен е вече, време му е и той да се прибере. Не си пилей сила­та, пък и неговата, да го лекуваш. Не му говори, че ще оздравее и ще се вдигне. Той няма нужда от тая лъжа, ти имаш нужда от нея. Душата му си отива, чедо. Тя сега има нужда само от обич и да се изприказва. Пред олтара на смъртта винаги има едно време, в което душицата си съблича греховете, сгъва ги на купчинка и ги избутва встрани. Бъди там, за да го чуеш. За да му дадеш вода, супа или прошка, ако требе. Туй е. И ако го обичаш и си му благодарна, пусни го после да си иде у дома.

- Тя разбра ли?

- Нейна си работа, нейни уроци са туй и не са хич случайни. Аз не мога да ги пресека. А ти, Райно? Умрели роднини имаш ли, в ковчег виж­дала ли си ги?

- Да.

- И как беше?

- Никак. Три пъти се е случвало. Беше странно... Хората плачат, не смеят да се доближат до ковчега. На мен ми е мъчно, но към тялото нищо не изпитвам. Някак не ги свързвам - човекът, който съм обича­ла - с умрялото тяло. И ми е лесно. Бях малка, когато за пръв път съм била на погребение, на 5-6 годинки. Една съседка умря, от първия етаж, беше ни много близка. Много я обичах, тя все ми даваше сладки и ми разказваше разни работи. Най-обичахме да си играем на Страшнулица - кой кого ще уплаши повече. Като я видях в ковчега, и ми стана смешно. Бях сигурна, че ми прави Страшнулица и ще скочи всеки момент. И се разсмях. Помня майка как ме стисна за ръката и ме изведе. Много ми се накара навън, как не ме е срам, хората плачели, пък аз съм се хилела...