Розмари Мео - Стопанката на Господ

Топлинка се разля в сърцето на Райна. Познаваше я тази топлинка. Идваше винаги, когато някое парченце се търкулваше на мястото си...

... Райна към Райко тръгнала.

На бели порти почукала.

Отворил ѝ сам Рангел, баш ангелът,

че Райна на Райко била вречена!

- Тогава Райна коя е?

- На Райко невястата - в тихото часовникът пропусна два удара, пое си дъх и навакса.

- Магия е, нали? - прошепна Райна. - Да дойда, да те намеря, да ос­тана... Викнала си ме... нали?

- Никога никого не викам против волята му! Никога! Само те чаках.

- Откъде знаеше, че ще дойда?

- Сърцето ми знаеше. Имах и хабер. Когато умря Стояна и я наме­рихме, беше си подредила всичко за погребението. И ми беше оставила бележка.

- Какво имаше вътре?

- Една дума - „Райна“.

Като отвори тетрадката си вечерта, пое дъх и тоя дъх я държа, докато изписа всичко. Стори ѝ се, че самата Смърт я навести по едно време, и настръхна. Нещо се мярна в ъгъла на стаята и се настани там. Времето се дръпна тихо и стори място за гостите. Райна не погледна. Лъхна хлад, но някак да я ободри, да ѝ даде сили. После в ъгъла приседна и Рангел. Даде ѝ думи баш ангелът, за да ги даде на хората. Да си спомнят...

ПОМОЩ ПРИ БОЛЕН ЧОВЕК

Този, който помага на болния, застава откъм главата му и я дър­жи отдолу в дланите си. Със средните си пръсти разтрива ямката в основата на главата и диша заедно с болния. Запалва до себе си свещ. Когато болният издиша, помагащият вдишва, представяйки си, че вдишва болестта му. Когато болният вдиша, помагащият издишва бо­лестта му към свещта. Продължава около 5-10 минути. После продъл­жава, като вдишва болестта и издишва към болния здраве, обич и нов живот! Накрая на болния се изпява песен.

„ПУСТА МЛАДОСТ“ на болен човек

Пуста младост, мале, пуста младост.

Пуста младост, милай мале, не се стига.

Младост тече, мале, младост тече.

Младост тече, милай мале, като вода.

Старост (болест) деби, мале, старост деби.

Старост деби, милай мале, като сенкя.

Дай му сила, мале, дай му сила!

Жива сила, милай мале, пак да найда!

С тая сила, мале, с тая сила

да го биде, милай мале, да пребиде!

ПОМОЩ ПРИ ИЗПРОВОДЯК НА ПОКОЙНИК

Почти както при болен. Този, който помага на умиращия, застава от­към главата му и я държи отдолу в дланите си. Със средните си пръсти разтрива много леко ямката в основата на главата. Ако няма такава въз­можност, може просто да постави ръка на челото му, или да го държи за ръката. Запалва до себе си свещ и започва да диша заедно с него. Кога­то болният издиша, помагащият вдишва, представяйки си, че вдишва те­жестта му. Когато болният вдиша, помагащият издишва към него свет­лина и обич. Продължава около 5-10 минути. После вдишване и издишване спират да се разминават и продължават заедно! Помагащият започва да си представя дъха на умиращия и своя дъх като две нишки, заплита ги в една обща от светлина, която излиза навън и очертава пътя на душата към дома. Помагащият трябва да изчисти болката от себе си и да е в състояние на пълен покой и обич. Накрая запява...

„ПУСТА МЛАДОСТ“ за изпроводяк:

Пуста младост, мале, пуста младост.

Пуста младост, милай мале, не се стига.

Младост тече, мале, младост тече.

Младост тече, милай мале, като вода.

Старост (болест) дебне, мале, старост дебне.

Старост дебне, милай мале, като сенкя.

Дай му сила, мале, дай му сила!

Да си найда дома, мале, път да найда!

Веке тръгва, мале, веке тръгва.

Дома тръгва, милай мале, пак у Бога.

Когато затвори тетрадката и вдигна очи, гостите си бяха отишли. В ъгъла кротко си седеше бурканче сладко от череши. Райна го огледа, усмихна се, сложи го до леглото и заспа.

ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ на дете на седем години

Ден преди Рангеловия празник, докато Райна и Магда обядваха, долу от двора завика една жена. Когато Господ тръгна да я посрещне, жената чевръсто изскочи на улицата и хлопна портата, а Райна се из­кикоти на прозореца.

- Хили се, хили! - побутна я Магда. - Бързичко забрави как подмокри гащите и ти, като видя наш Господ за пръв път. Иди посрещни жената, не видиш ли, че има зор!

Когато жената с пъшкане се качи, Магда ѝ сипа един таратор и седна.

- Дойдох за внучката, че стана на седем години и е време да я нари­чаме - каза на един дъх жената. - Лястовиче наричане, нали тъй беше?

- Тъй е. Кога стана на седем?

- Миналата седмица. Ясна се казва.

- Ясна ще почака още малко.

- Защо, нали трябваше, като навърши седем?

- Щото месечината е на разсип, требе да се пълни. След три сед­мици е най-добре.