Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Голям празник е тоз Рангел - обясняваше Магда, - смъртта ще празнуваме! Хора ще дойдат. И деца, и старци... Требе да ги посрещнем, да ги почерпим както подобава. Два дни ще ми помагаш да приготвяме храната за гостите!

- Някой път, като те слуша човек... - Райна прехапа устни и млъкна.

- Какво?

- Ами прекаляваш! Голям празник, храна за гостите, че и два дни ще я приготвяме! - избухна младата. - Дядо Геле умря, отиде си! - сълзи бликнаха в очите ѝ. - Не знаеш ли как се чувства баба Рада, а? Сърцето ѝ се е скъсало! За смърт говорим! Не за рожден ден! Хората тъгуват, близките им липсват, плачат... а ти - празник, та празник!

Стана Магда Богданова и извади две бози от хладилника. Седна на миндерчето и наля и на Райна. По масата покапаха малко сълзи и неречени думи и старата ги избърса кротко с ръкава си.

- Ти къде живееш, Райно?

- Знаеш къде, що за въпрос? - тросна се момичето.

- Знаеш си дома, нали?

- Знам си го. В София. И ако искаш да знаеш, много ми липсва. В Италия ми беше още по-мъчно, исках да съм у дома, там не ми е дом...

- Тъй. А на душата ти домът къде е?

- Там, където е родена - отсече Райна. - Магда хитро ѝ се усмихна.

- Това си беше капан, нали? - уморено попита младата.

- Никакъв капан не е, просто требе да мислиш. И е точно тъй, как­то го рече. Там, където е родена. В светлото, в Бога, у дома.

- И какво?

- И тъй както ти се радваш да се прибереш, на душата също ѝ е радост да си види дома и да си иде сред свои. Затуй е празник!

Райна положи чело на масата и въздъхна:

- Разкажи ми...

- Някога е било тъй. Хората са знаели и са празнували. В днешно време има едни, дето все мърморят, че българинът на гроб ядял и пиел. Така, де, българинът винаги е бил мъдър човек, даже и да не помни кое откъде и защо е дошло! Коренът му помни. От време оно се знае най-големият празник кой е - когато душата си отива у дома! На нейния изпроводяк! Че и песни и хора са се извивали даже.

- А мъката? А това, че никога повече няма да го видиш тоя човек... който ти е бил важен... и си го обичал...

- Мъката е за тебе. Всъщност на човека му е мъчно за него си, че осиротява. И в мъката си не успява да помисли, че оная душа е най-по­сле свободна да си иде и е политнала волна нагоре. Вангел разбра, че си отива, чакаше го. И Рада знаеше. Затуй се събраха, да са заедно в тоз час. И бяха щастливи.

- Не ми казвай, че на баба Рада не ѝ е мъчно...

- Не казвам туй. Мъчно ѝ е, че загуби толкоз години, че можеха да са заедно, че сега не е покрай нея, да го обиква... Но Рада е грамотен чо­век, знае къде е Вангел и ѝ е леко. Пуснала го е, не го държи с мъката си. Има хора, боледуват с години, приковани на легло. Тъпчат ги с лекарства, опитват се да ги спасяват, те се мъчат в страшни болки, а близките им - дваж повече да ги гледат. И като си тръгне тая душа, близките се тръшват да реват за нея. А тя най-после красива и свободна си е наме­рила пътя за дома.

- Но има и други, които ги блъсва кола. Или на 20 години се разболя­ват и бързо умират. Тая смърт каква е? И тя ли е празник?

- Всяка смърт е празник за душата, която си отива, Райно. Душа­та винаги има кой да я чака и да я посрещне у дома, в светлото. Виж, страшно е, когато дете си отиде преди майка си. Или някой в разцве­та на силите си. Но туй е друг ред. Него Господ го реди и съдбата на човека. Смъртта - ранна или късна - е част от пътя и пак е урок. И за смъртника, и за близките му. Мойта баба казваше, че по деня, в който човек си отива, можеш да разбереш как е живял и колко е бил читав. И по начина, по който умира.

- Как по деня?

- Има дни, в които Господ си прибира неговите хора - най-добрите. Такива си отиват на някой светец, много тачен от близките им. Има и дни, в които Господ прибира змейовете си. Такъв, дето е бил змей, е водил много битки и е имал силата да ходи по ръба, ама все в светлото е гледал. За такъв човек Господ праща лично или Георги, или Илия.

- А по начина, по който умира човекът, как се разбира какъв е?

- Просто е. Или дълго мъчи себе си и близките си, или си отива отведнъж, лесно, изневиделица даже. Пък ти отсъди кой начин на какъв човек му приляга.

- Не всеки може да го разбере това, дето го говориш...

- Щото от малки децата ги учат, че е най-страшна смъртта. И цял живот човек се страхува от нея. Толкоз го е страх, че се прави, че не я забелязва. Я ми кажи ти кое е най-сигурното нещо в живота? Кое е най-сигурно, че ще ти се случи?

- Не знам... нищо сигурно няма...

- Ето, видиш ли? И ти тъй. Най-сигурното в живота, Райно, е смъртта!

- Не съм се замисляла. Но пък ако почна да мисля постоянно, че ще умра, ще полудея! Какъв е смисълът да живея тогава?